Dictum – Pro Bono – 27 юли 2026 г.

Давността е установен в закона период от време на бездействие на държавата, с изтичането на който тя губи своето материално право да осъществява наказателна репресия спрямо дееца. С изтичането на давността, погасяваща наказателното преследване по чл. 80-81 НК /преследвателската давност/ се прекратява правото на държавата да осъди и накаже лицето. За настъпване на материалноправния й ефект е необходимо наличието на два признака: изтичането на установен от закона срок от време след довършване на престъпната проява – позитивен признак и негативен признак – пасивност на надлежните органи на властта в наказването на деца. Процесуалната последица от изтичане на давността е прекратяване на наказателното производство (или отказ от образуването му, ако такова все още не е било образувано до този момент), освен ако подсъдимият (обвиняемия) не пожелае производството да продължи въпреки изтеклата давност (чл. 24, ал. 1, т. 3 и чл. 24, ал. 2 НПК). Преследвателската давност може да бъде спирана и прекъсвана, но независимо от спирането и прекъсването и, с изтичането на срок, надвишаващ с една втора този на обикновената давност, наказателното преследване се погасява безвъзвратно и окончателно (т. нар. абсолютна давност по чл. 81, ал. 3 НК).

Съгласно разпоредбата на чл. 80, ал. 3 НК, когато престъплението, за което е повдигнато обвинение, е от вида на продължаваните, както е в настоящия случай, давностният срок започва да тече от прекратяването му.