Dictum – Pro Bono – 3 юли 2026 г.

Ако не оспорва запорираното изискуемо парично вземане, третото задължено лице по чл. 507 ГПК дължи да го изпълни чрез плащане по сметка на съдебния изпълнител, наложил запора, щом същият е легитимиран да проведе изпълнение върху това вземане при спазване на конкуренцията на принудителни действия по ГПК, ЗОЗ и ТЗ. Стори ли това, с платеното ще бъде удовлетворен единственият взискател (и съдебният изпълнител – за вземането си за такси), а ако са конституирани повече взискатели – между тях на основание чл. 460 ГПК ще бъде извършено разпределение на платеното по реда, посочен в чл. 136 ЗЗД.

Въпреки че не оспорва изискуемото си запорирано задължение обаче, третото задължено лице може и да не изпълни запора – било като изобщо не плати, било като плати „зле, т. е. не по сметка на легитимирания да получи плащането съдебен изпълнител. При пълно неизпълнение пред взискателя се открива възможността по чл. 510 ГПК да поиска вземането да му бъде възложено за събиране или да го получи вместо плащане. Лошото плащане пък – тъй като е противоправно (а и презумптивно виновно), съставлява основание за ангажиране на деликтната отговорност на третото задължено лице чрез специалния иск по чл. 452, ал. 3 ГПК. Деликтното основание на задължението за повторно плащане, възприето от практиката на ВКС (напр. Решение №352/23.12.2025 г. по к. т. д. №858/2023 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.), произтича от фактите, при които тази отговорност възниква: 1). тя е резултат от неправомерно поведение (неизпълнение на заповед на овластен орган), 2). между взискателя и третото задължено лице не съществува договорна връзка, 3). „лошото“ плащане не размества блага между тях, нито е функционална причина за обогатяването и обедняването им без основание.

От деликтния характер следва и целта на института на чл. 452, ал. 3 ГПК, а именно - да постави предявилия иска взискател в положението, което той би имал при точно изпълнение на запора, като го обезщети за вредата, претърпяна от „лошото“ изпълнение. Не се цели „поощряване на този взискател чрез привилегия, която той инак не би имал, нито чрез обогатяване - ако към момента на устните състезания ищецът вече е удовлетворен по друг начин (вземането му е погасено с други принудителни или доброволни способи), вредоносният резултат за него ще е заличен и той не следва да получи обезщетение чрез „повторно“ плащане от третото задължено лице. Необходимо е обаче да се избегне и „наказване на третото задължено лице, до каквото би се стигнало, ако на всеки предявил иска взискател се признае право да получи пълния размер на извършеното от третото лице плащане, без да се преценява размерът, до който вземането на ищеца би се погасило при точно изпълнение на запора. В такъв случай осъждането на третото лице би надхвърлило обезщетителната функция, а това е несъвместимо с основанието на отговорността на ответника.

Следователно плащането, което ответникът по чл. 452, ал. 3 ГПК дължи, е равно на по-малката от следните суми: стойността на ненадлежното плащане, стойността, с която вземането на ищеца би се погасило при разпределение по чл. 460 ГПК вр. чл. 136 ЗЗД, извършено към момента на плащането, и стойността на вземането на взискателя към момента на устните състезания.