Dictum – Pro Bono – 10 юни 2026 г.

Възникването на правото на данъчен кредит на данъчно задълженото лице е обусловено от кумулативното осъществяване на елементите от регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав. Същият, наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 ЗДДС, включва и установяването на реалното извършване на услугите по облагаемата доставка – арг. от чл. 9, ал. 1 ЗДДС, съответно реалното предаване и приемане на стоките по доставката, съобразно изискването на чл. 6, ал. 1 ЗДДС. В тежест на лицето, претендиращо право на данъчен кредит, е да докаже, че декларираните доставки на стоки и/или услуги са изпълнени и че същите са използвани за последващи облагаеми доставки или във връзка с икономическата му дейност.

Материалноправните предпоставки за възникването на правото на приспадане са формулирани нееднократно в съдебната практика на ВАС, а и тази на СЕС. С т. 25 от Решение от 13 февруари 2014 г. по дело С-18/2013 на СЕС е прието: "Освен това от текста на член 168, буква а) от Директива 2006/112 следва, че за да се ползва от правото на приспадане, е необходимо, от една страна, заинтересуваният да бъде данъчно задължено лице по смисъла на тази директива, и от друга страна, стоките или услугите, на които се основава това право, да се използват впоследствие от данъчнозадълженото лице за целите на собствените му облагаеми сделки, а нагоре по веригата тези стоки или услуги трябва да бъдат доставяни от друго данъчнозадължено лице (вж. Решение по дело Боник, посочено по-горе, точка 29 и цитираната съдебна практика). Следователно, ако тези условия са изпълнени, приспадането по принцип не може да бъде отказано.“

За данъчни цели признаването на разходи се основава на документалната им обоснованост. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗКПО счетоводен разход се признава за данъчни цели, когато е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ по смисъла на Закона за счетоводството, отразяващ вярно стопанската операция. Разпоредбата на чл. 26, т. 2 ЗКПО гласи, че не се признават за данъчни цели разходи, които не са документално обосновани по смисъла на този закон. Начисляването на разход не се свързва единствено с наличието на фактури, а следва да са налице реално осъществени доставки, отразяващи вярно и точно събитията в съответствие с критериите за признаването на разход.

Основният мотив на приходните органи е липсата на доказателства за реалното изпълнение на фактурираните доставки, която е обосновала отказа на правото на данъчен кредит съобразно чл. 70, ал. 5 вр. чл. 71, т. 1 ЗДДС вр. чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС и чл. 69, ал. 1, т. 1 вр. чл. 6 ЗДДС. В тази връзка следва да бъде съобразено разбирането на Съда на ЕС, застъпено в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/2011, съобразно което "Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка. Посоченото тълкуване на Директива 2006/112 е възприето и в трайна практика на ВАС, съгласно която, освен наличието на фактура, доказателства за счетоводното ѝ отразяване от получателя и за плащане, за целите на облагането по ЗДДС е от значение има ли достатъчно данни за реално осъществена стопанска операция от регистрирани по ЗДДС данъчни субекти, на която съответства начислен данък. В случая, доколкото от дружеството, въпреки представените процесуални възможности в рамките на ревизията и по време на съдебното производство, при правилно разпределената от съда доказателствена тежест, не са ангажирани достатъчно и убедителни доказателства в подкрепа твърденията за действително изпълнение на спорните доставки, то съдът е формирал правилен извод за материална законосъобразност на РА. Същият не е в противоречие с формираната СЕС постоянна практика по тълкуването на разпоредби на Директива 2006/112/ЕО, в т. ч. с решението на Съда по дело С-18/2013 (Макс Пен) и решението по съединени дела С-80/2011 и С-142/2011 (Mahagében), на които се позовава касаторът. В съответствие с цитираната практика на СЕС, приходните органи и съда са извършили цялостна проверка на относимите факти и обстоятелства, в резултат на която е установено по несъмнен начин, че стопанското поведение на субектите не е насочено към извършване на реални доставки, а към набавяне на данъчно предимство в полза на ревизираното дружество.