Dictum – Pro Bono – 26 март 2026 г.

Съгласно постоянната практика на съда на Европейския съюз, разпоредба от правото на съюза, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държавите членки, трябва по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване. Преценката дали плащането на възнаграждение се извършва като насрещна престация за доставка на услуга е въпрос, свързан с правото на Съюза, който трябва да бъде решен независимо от преценката от гледна точка на националното право.

Принципно правилно е установеното обстоятелство, че решение от 22 ноември 2018 г. по дело С-295/2017 на съда на Европейския съюз и решение от 11 юни 2020 г. по дело С-43/2019 на съда на Европейския съюз, на които органите по приходите обосновават своите изводи, са постановени значително време след ревизираните периоди. Това правилно установяване, обаче не е препятствало напълно невярното разбиране на първоинстанционния съд за същността на постановените решения по отправени преюдициални запитвания. Постановените от съда на Европейския съюз решения по отправени преюдициални запитвания се ползват със задължителна сила, която обхваща както мотивите, така и диспозитива им. Задължителната сила не се отнася само до националния съд, отправил запитването, но и до всички национални съдилища. Решенията, постановени по отправени преюдициални запитвания имат и обратно действие, освен ако съдът изрично не ограничи действието им във времето. Тази съдебна инстанция съобразява в тази връзка т. 41 от решение на съда на Европейския съюз от 10 март 2022 г. по дело С-177/2020, съгласно което тълкуването което дава съдът на Европейския съюз на норма на Съюза е както тя трябва или е трябвало да се прилага, и е от момента на влизането й в сила. Постановеното в производство по преюдициално запитване решение има не конститутивно, а чисто декларативно действие. В този смисъл е и решение на съда на Европейския съюз от 28 януари 2015 г. по дело С-417 2013, решение от 7 август 2018 г. по дело С-300/2017, решение от 27 март 1980 г. по дело С-61/79, решение от 13 януари 2004 г. по дело С-453/00. Следователно, първоинстанционният съд несъмнено е дължал съобразяването на решението си и с посочените решения на съда на Европейския съюз. Като не е съобразил същите, при правилно установени факти, той е постановил неправилно в тази част съдебно решение.

При отричане на приложимостта на посочените по-горе решения на Съда на Европейския съюз, първоинстанционният съд е обосновал правните си изводи с характера на неустойката по чл. 92 Закона за задълженията и договорите. По този начин първоинстанционният съд е дал неправилен отговор на основния спорен между страните въпрос, а именно дали през ревизираните периоди търговското дружество е следвало да начислява ДДС върху суми, представляващи неустойки от договори с клиенти, които договори са били развалени или прекратени предсрочно поради неизпълнение от страна на клиента. Приетото разбиране от органите по приходите е, че сумите, определени като неустойки са насрещна престация за доставката на услуги и поради това представляват възнаграждение. Всъщност квалификацията на посочените суми по националното право като неустойки е неотносима по спора и неправилно първоинстанционният съд е основал разбирането си на тази квалификация. Тази съдебна инстанция съобразява решение от 22 ноември 2018 г., по дело С-295/2017 на съда на Европейския съюз, съгласно което за квалификацията на сумата, предварително определена в договора за предоставяне на услуги, която клиентът дължи при предсрочно прекратяване на договора не са решаващи фактът, че целта на тази предварително определена сума е да бъдат възпирани клиентите да нарушават задължението си да останат обвързани с договора през минималния срок и да бъдат поправени вредите, претърпени от оператора вследствие на неспазването на посочения срок, както и фактът, че по националното право посочената сума се квалифицира като неустойка. Всъщност първоинстанционният съд не е приложил чл. 2, параграф първи, б. в и чл. 73 от директивата за ДДС по отношение на квалификацията на сумите, които търговското дружество получава при прекратяване от клиентите му на договорите за предоставяне на услуги преди изтичане на договорения минимален срок на обвързаност. Съгласно чл. 2, параграф 1, б. в от директивата, подлежи на облагане с ДДС доставката на услуги, извършвана възмездно на територията на държава членка от данъчнозадължено лице, действащо в това си качество. Съгласно чл. 73 от директивата, по отношение на доставката на стоки или услуги, различни от посочените в членове 74 – 77, данъчната основа включва всичко, което представлява насрещна престация, получена, или която следва да бъде получена от доставчика срещу доставката, от клиента или от трето лице, включително субсидии, пряко свързани с цената на доставката. Съобразно приложимата практика на съда на Европейския съюз, доставката на услуги е извършена възмездно само, ако между доставчика и получателя съществува правоотношение, в рамките на което се разменят престации, като полученото от доставчика възнаграждение представлява действителната равностойност на определяема услуга, предоставена на получателя. Случаят е такъв, ако съществува пряка връзка между извършената услуга и получената й равностойност. Доставчикът предоставя услугата от момента, в който позволява на клиента да се ползва от нея, поради което фактът, че клиентът не е упражнил посоченото право, не се отразява на наличието на посочената пряка връзка. При съобразяването на това разрешение, не се отразява на така направените изводи обстоятелството, че след разваляне или предсрочно прекратяване на договорите дружеството не предоставя никакви услуги на съответните клиенти, при това положение, съдът на Европейския съюз приема, че сумата, дължима при неспазване на минималния срок на обвързаност е възнаграждение за предоставяните от съответното дружество услуги, независимо дали клиентът упражнява правото си да ползва тези услуги до края на посочения срок. Неустойката се определя на базата на сумата от стандартните, без отстъпката за съответната програма месечни абонаментни вноски за оставащата част от договора. От 13 януари 2015 г. при предсрочно прекратяване на договорите се дължи неустойка в размер на не повече от шесткратния размер на стандартната абонаментна такса за съответния абонаментен план, независимо от срока на договора. От 1 май 2015 г. при предсрочно прекратяване на договорите се дължи неустойка в размер на не повече от трикратния размер на стандартната абонаментна такса за съответния абонаментен план, независимо от срока на договора. От 15 юни 2015 г. се дължи неустойка в размер на пропорционална част от предоставените преференции от цени на абонаментни планове и от пазарните цени на устройствата. Следователно, изплащането на сумата дължима при неспазване на минималния срок на обвързаност, позволява на дружеството по принцип да получава същите печалби както ако договорът не е прекратен, съответно развален предсрочно. Тази съдена инстанция съобразява и обстоятелството, че що се отнася до значението на договорните клаузи за квалификацията като облагаема сделка, следва да се отбележи, че отчитането на действителното икономическо и търговско положение представлява основен критерий при прилагане на общата система на ДДС. При положение, обаче, че посочената сума бъде определена като обезщетение за претърпените от дружеството вреди, естеството на извършваната от клиента насрещна престация би било различно в зависимост от това дали той ще реши да ползва или не съответната услуга през предвидения в договора срок. Следователно, клиентът, ползвал услугите през целия, предвиден в договора минимален срок на обвързаност и този, прекратил договора преди изтичането на този срок, ще бъдат третирани различно за целите на ДДС. Поради това следва да се приеме, че сумата, дължима при неспазване на минималния срок на обвързаност е възнаграждение за предоставяните от дружеството услуги независимо дали клиентът упражнява правото си да ползва тези услуги до края на посочения срок.