Dictum – Pro Bono – 13 октомври 2025 г.

Допустимо е, при редовна искова молба, националният съд да разгледа иск за присъждане на обезщетение за вреди от нарушаване на Европейската конвенция за правата на човека. По силата на чл. 5, ал. 4 Конституцията КЗПЧОС е част от вътрешното право. Българските съдилища са компетентни да тълкуват и прилагат вътрешното право. Правната квалификация на този иск обаче не е чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, защото КЗПЧОС не е част от правото на ЕС. Доколкото се касае за вреди от правораздавателна дейност на административен съд, искът на основание чл. 128, ал. 1, т. 6 АПК е подсъден на административните съдилища.

Според чл. 6, пар. 1 от КЗПЧОС всяка страна има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. На първо място, правото на справедлив процес включва правото на достъп до съд.

Съгласно чл. 13 КЗПЧОС всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в Конвенцията, са нарушени, има право на ефективни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции. В конвенцията няма легално определение за "правно средство за защита". Такова се извлича от практиката на ЕСПЧ, като най-важното изискване е правното средство за защита да бъде ефикасно" както по закон, така и на практика, и да бъде вътрешноправно", т. е. да е предвидено в правото на държавата. В съдебното производство ищецът активно е участвал, производството е било разгледано по указания от закона процесуален ред, в разумен срок, като със съдебния акт е даден отговор по повдигнатия за решаване спор, с подробни и ясни мотиви. При това в съдебното административно производство действа пълно служебно начало, което означава, че съдът разглежда всички основания за законосъобразност на оспорения акт, дори и без да са изрично посочени от жалбоподателя, включително за нарушения на Конвенцията и служебно събира доказателства.

Практиката на Съда на ЕС допуска реализиране на отговорността на държавата за вреди от нарушението на правото на Съюза, ако субект на нарушението е орган на съдебната власт, като нарушението следва да е обективирано в акт на юрисдикция, която действа като последна инстанция (решение от 30.09.2003 г., Kцbler, C-224/01, EU:C2003:513, т. 59). Материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване правото на ЕС са следните: нарушената правна норма на правото на ЕС да предоставя права на частноправните субекти; нарушението да е достатъчно съществено; да е налице пряка причинно - следствена връзка между нарушението и да са настъпили вреди (така решение от 05.03.1996 г., Brasserie du pкcheur и Factortame, С-46/93 и С48/93, EU: С: 1996: 79 и решение от 08.10.1996 г., Dillenkofer по съединени дела С-178/94, С-179/94, С-188/94, С-189/94 и С-190/94, EU: С: 1996: 375).