Dictum – Pro Bono – 20 август 2025 г.

Съгласно указанията, дадени с Постановление №4/1968 г. на Пленума на Върховния съд, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се свързва с преценката на редица конкретни обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. При причиняването на смърт от значение са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, както и всяко друго обстоятелство по делото, което има отношение към определянето на справедлив размер на обезщетението. В мотивите към решенията съдилищата следва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Така установените задължителни указания относно приложението на критерия „справедливост“ последователно се възприемат и доразвиват в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, в която се приема, че при обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на работника следва да бъде съобразен начинът, по който е понесена загубата: последици, продължителност и степен на интензитет, възрастта на увредения, общественото му и социално положение, евентуалното негативно отражение върху физическото здраве и психиката, контактите и социалния живот на близкия, който търси обезщетение, икономическото положение в страната и въобще всички обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая. Изброяването не е изчерпателно, доколкото във всеки случай се касае за различни относими обстоятелства и различни проявления на съответното увреждане и вредите от него. Доколкото въззивният съд е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, той дължи да посочи в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, като извърши преценка за съответното приложение на критериите, посочени в ППВС №4/1968 г., по конкретното дело.

В случаите, когато се претендира обезщетение при смърт, съдът е обвързан с разрешенията, дадени с ППВС №4/1961 г., ППВС №5/1969 г., както и по-новата задължителна практика на ВКС, намерила израз в Тълкувателно решение №1/2018 г. по т. д. №1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК. Там е прието, че най-близките на починалия (по смисъла на двете постановления) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му. Правото на най-близките да получат обезщетение обаче не е абсолютно. То може да бъде реализирано само ако претендиращият обезщетение докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 ЗЗД, доколкото справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Обезщетение следва да се присъди тогава, когато от доказателствата може да се направи обоснован извод, че лицето, което претендира обезщетение, е установило съществуването на трайна емоционална връзка с починалия и настъпили в резултат на неговата смърт морални болки и страдания.