Dictum – Pro Bono – 7 август 2025 г.

Престъпното деяние по чл. 172б, ал. 1, предл. първо НК се осъществява чрез използване в търговската дейност на марка, без съгласието на носителя на това изключително право. По силата на чл. 9, ал. 1 ЗМГО марката е знак, който е способен да отличава стоките или услугите на едно лице от тези на други лица и може да бъде представен чрез думи, включително имена на лица, букви, цифри, рисунки, фигури, формата на стоката или на нейната опаковка, цветове, звуци или всякакви комбинации от такива знаци.

Съгласно предписанията на чл. 13 ЗМГО правото върху марка включва правото на притежателя й да я използва, да се разпорежда с нея и да забрани на трети лица без негово съгласие да използват в търговската дейност знак, който е идентичен на марката за стоки и услуги, съответно който поради идентичност или сходство с марката и идентичността или сходството на стоките или услугите на марката и знака, съществува вероятност за объркване на потребителите, включваща възможност за свързване на знака с марката. В ал. 2 на разпоредбата са посочени формите на възможна употреба в търговската дейност, като сред тях са поставяне на знака върху стоките и техните опаковки, предлагане на стоки със същия за продажба или пускането им на пазара, или съхраняването им с тези цели, чрез внос или износ на стоките с очертания знак и чрез неговото използване в търговски книжа и реклами.

Субективната страна на престъпния акт включва представи за описаните обективни признаци, при едновременно наличие на съзнание за обществената опасност на инкриминираното посегателство и на волево психическо отношение към общественоопасните последици.

Върховната съдебна инстанция е имала възможност да обобщи в ТР №1/31.05.2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ОСНК, т. 3.1., че престъплението по чл. 172б, ал. 1 НК е на просто извършване, като за съставомерността на една престъпна проява от разглеждания вид не е необходимо настъпването на конкретен престъпен резултат. Прието е и, че престъплението винаги води до отрицателно изменение на условията за нормално съществуване и възможността за упражняване на изключителното право върху марка, като се засягат постигнатият търговски статус и репутацията на притежателя на изключителното право. В правнозащитената сфера на притежателя на марката настъпват неблагоприятни изменения, които имат имуществено измерение. От друга страна, приложението на марката в стоковия оборот е резултат на разходи на средства и време за създаване на търговската репутация на притежателя й. Отрицателните икономически последствия от нейното засягане са реални и различими, макар и трудни за остойностяване с познатите механизми на непозволеното увреждане. Поради това е създаден презумптивен механизъм за оценка на вредите при нарушение на правото върху марка – равностойността по цени на дребно на правомерно произведени стоки, идентични или сходни със стоките, предмет на нарушението.

Според посоченото в тълкувателния съдебен акт, за правилната квалификация на деянието, включително за обсъждането му в контекста на чл. 9, ал. 2 НК или на предпоставките за административно-наказателна отговорност, е важно да се определи размерът на вредите, които следва да се вземат предвид при преценката за обществената опасност на деянието, наред с всички релевантни факти, като е необходимо да се изследва и обсъди абсолютната стойност на предмета на посегателството.

Преценката дали се касае за малозначително деяние по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК или за явна незначителност на обществената опасност на това деяние, предпоставя анализ на всички елементи от състава на конкретното деяние – характеристиките на начина, времето и мястото на извършване на деянието, обекта на посегателство, степента, в която той може да бъде засегнат или застрашен, общественоопасните последици от деянието.

Налице са случаи, в които законодателят е предвидил едновременно наказателна и административно-наказателна отговорност за деяние, с което се нарушават едновременно наказателна и административна разпоредби, охраняващи един и същ обект на защита. Тъй като липсват установени в закона критерии относно основанията за разграничаване противоправните прояви като престъпление или като административно нарушение, обществената опасност на извършеното се явява такъв разграничителен критерий. Административно-наказателната отговорност се реализира, ако деянието не съставлява престъпление, а дали то съставлява престъпление или нарушение, се преценява, като се отчитат всички посочени обстоятелства. Степента на обществена опасност на извършеното е обосноваваща вида на отговорността на извършителя в обсъжданите случаи – наказателна или административна. Подобен законодателен подход, макар и да може да създаде затруднения в практиката при квалифициране на конкретни прояви или да предизвиква неяснота у правните субекти за кои действия и бездействия се предвижда наказателна отговорност, не противоречи на принципа на законоустановеност на наказанието (Решение на СЕС от 19.10.2023 г. по дело C-655/21).

Сравнението на съставите на чл. 172б, ал. 1 НК и чл. 127, ал. 1 ЗМГО сочи, че едно и също деяние едновременно се третира като административно нарушение и престъпление, а разликите са в предвидената санкция и в процесуалния ред за налагането им, но не и в обективната страна на деянията.