Dictum – Pro Bono – 15 април 2025 г.

Необходимо е да се посочат няколко принципни постановки в контекста на наведеното основание за възобновяване на наказателното производство – това по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК и особената процедура, по която се е развило и приключило конкретното наказателно производство – тази по гл. ХХІХ от НПК „Решаване на делото със споразумение. Няма съмнение, че посочените две процесуални уредби представляват отправната точка за обмисляне предмета на проверка, насочена към преценката на законосъобразността на развилото се пред първоинстанционния съд наказателно производство, приключило по инициатива на страните със споразумение между тях за решаване на делото, впоследствие одобрено от съда с акт, подлежащ на възобновяване по реда на гл. ХХХІІІ от НПК.

Първо, известно е, че възобновяването на наказателните дела е извънреден способ за проверка на влезли в сила присъди, решения и определения, като окончателните съдебни актове не само слагат край на наказателното производство, но се и ползват със сила на пресъдено нещо. Въпреки обстоятелството, че те са влезли в сила и че са неатакуеми по реда на редовния инстанционен контрол, процесуалният закон предвижда в определени хипотези те да бъдат отменени, а наказателното производство – да бъде възобновено. Второ – основанията за възобновяване поначало представляват предварително формулирани в закона обстоятелства или нарушения, които поставят под съмнение законосъобразността на съответния съдебен акт. При това, касационната инстанция, извършвайки проверка по този извънреден способ, е ограничена единствено до заявеното в искането за възобновяване основание. Трето – възобновяването на наказателни дела на осн. чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК се различава съществено от останалите основания за възобновяване на наказателни дела (чл. 422, ал. 1, т. 1 – т. 4 и т. 6 НПК), тъй като при него не е налице нов факт, а допуснатите нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 НПК се съдържат в делото, чието възобновяване се иска. От друга страна, при извършване на настоящата проверка не следва да се игнорира обстоятелството, че наказателното производство е приключило с определение за одобряване на споразумение за решаване на делото по гл. ХХІХ от НПК. Известно е, че споразумението е една от предвидените в процесуалния закон диференцирани процедури, която представлява „идентичност на насрещни волеизявления по въпросите, посочени като задължителен елемент на съгласуване –чл. 381, ал. 5, т. 1 – 6. Най-съществената част от тях е писменото признание на вината на обвиняемия в извършване на конкретно престъпление.“ ( Р., П. Особени наказателни производства, 2010, с. 296). Обвиняемият/подсъдимият признава фактите по обвинението и своето виновно поведение, приемайки да бъде наказан с наказание, договорено по вид и размер между неговия защитник и прокурора, като се отказва от процедурата по разглеждане на делото в съда, в която прокурорът е длъжен да докаже неговата вина. В замяна обвиненото лице не само има възможност да влияе на размера на очакваната санкция, но и като цяло да получи по – благоприятно наказателноправно третиране. Абсолютна предпоставка за сключване на споразумение е признанието в извършване на конкретното престъпление от привлеченото към наказателна отговорност лице да е направено доброволно, без волята на лицето да е опорочена чрез някаква форма на принуда, то да е направено съзнателно – лицето да разбира повдигнатото му обвинение и факта, че прави самопризнание. Тази предпоставка за решаване на делото със споразумение се удостоверява чрез вписване в съдебния протокол на изявлението на обвинения, че е съгласен с условията на споразумението и че се отказва от съдебно разглеждане на делото, като полага подпис под тези изявления.

Доколкото в искането за възобновяване не се оспорва валидността и доброволността на направеното от осъдените признания, нито формалните изисквания на процедурата по чл. 381 – 384 НПК, атакуваният съдебен акт би бил опорочен само при нарушение на чл. 382, ал. 7 НПК – ако съдът е одобрил постигнатото между страните споразумение за решаване на делото, противоречащо на закона и морала и в нарушение на принципа по чл. 116, ал. 1 НПК, забраняващ осъждане единствено въз основа на самопризнанието на подсъдимия. При това, проверката за порок в съдебната дейност на съда по одобряване на постигнатото споразумение, следва да държи сметка и за направените в искания конкретни доводи в подкрепа на заявеното от осъдените основание за възобновяване на делото, като служебната проверка за наличие на други основания и по други съображения за възобновяване, е недопустима.

Предметната компетентност на следователите е уредена в разпоредбата на чл. 194, ал. 1 НПК, в отделни хипотези, очертани в т. 1 до т. 4 на същия текст. Разследването от следовател е задължителна форма за разследване на престъпленията, така както са изчерпателно изброени в чл. 194, ал. 1, т. 1 – т. 3 НПК. В тези случаи, действително е недопустимо разследването да се извърши от друг разследващ орган, поради което в тези хипотези предметната компетентност на следователите е абсолютна. Това означава, че ако разследването е извършено от друг разследващ орган, осъществените процесуално-следствени действия са без процесуална стойност, тъй като са извършени от некомпетентен орган.

Разпоредбите на чл. 194, ал. 1, т. 1 – т. 3 НПК регламентират абсолютната предметна компетентност на следователите да провеждат разследване по конкретното наказателно производство. Хипотезата на чл. 194, ал. 1, т. 4 НПК урежда случаите, когато извън абсолютната предметна компетентност на следователите, по преценка на съответния административен ръководител на съответната окръжна прокуратура, разследването е по дело с фактическа и правна сложност, т. е. по предоставена на окръжния прокурор суверенна преценка дали сложността на делото не предполага водещият разследването по изключение да е следовател. В тези случаи е допустимо процесуалните действия по разследването да бъдат извършвани не само от следователя, на който делото е било възложено, но и от наблюдаващите прокурори (чл. 196, ал. 1, т. 3 НПК), а в случаите на чл. 196, ал. 1, т. 6 НПК – и от други органи, включително и от органите на МВР и в частност – от разследващи полицаи, когато съответното процесуално – следствие им е било нарочно възложено с акт на прокурор или следовател. От друга страна, в хипотезата на чл. 194, ал. 1, т. 4 НПК, каквато е налице в настоящия случай, предметната компетентност на разследващия полицай и на разследващия митнически инспектор също не е абсолютна. Следователно, когато на осн. чл. 194, ал. 1, т. 4 НПК разследването е възложено на следовател, поради фактическата и правна сложност на делото, отсъства законова забрана част от процесуално – следствените действия да бъдат извършени и от други разследващи органи след съответното им изрично възлагане от страна на наблюдаващите прокурори, тъй като в тази хипотеза нито предметната компетентност на следователя, нито тази на разследващите полицаи е абсолютна.