Dictum – Pro Bono – 26 март 2025 г.

За наказателното право значение имат само реално претърпените вреди, а не и пропуснатите ползи, затова последните са несъставомерни. В този смисъл е трайно възприетото от съдебната практика разбиране, че в наказателното право не се търси и ангажира отговорност за пропуснати ползи, а само за реално причинени вреди. По тези съображения предявеното обвинение за застрашаване с противозаконно действие с тежки последици (като форма на заплашване) във вид на пропуснати ползи се явява изначално несъставомерно.

От обективна страна при изнудването по чл. 213а ал. 1 НК е необходимо деецът да доведе до знанието на пострадалия какво поведение иска последният да осъществи, като престъплението е довършено с довършване на дейността, в която се изразява заплашването, и с предявяване на исканото от пострадалия поведение. В случая инкриминираната форма на исканото поведение на пострадалия е последният да поеме имуществено задължение. За фактическото очертаване и определяне на този обективен признак, с оглед характеристиката му и предвид повдигнатото обвинение изнудването да е извършено в съизвършителство, е необходимо да се посочи към кого (към кой правен субект) трябва да бъде изпълнено имущественото задължение, чието поемане се иска; какъв е неговият размер, респ. стойност (паричен еквивалент); и във връзка с какво (за какво) се отнася това задължение. Когато се претендира престъплението да е извършено в съизвършителство, както е в случая, всички тези обстоятелства са от съществено значение за установяването на общия умисъл за извършването на едно и също престъпление и на цялостната представа на съизвършителите за всички признаци от състава на престъплението.

За да бъде съставомерно изнудването по чл. 213а ал. 2, т. 3 НК, е необходимо визираните в тази разпоредба форми на въздействие върху чуждото имущество да са част от упражнената спрямо пострадалия принуда, като чрез тях деецът се стреми допълнително (извън това, което е достатъчно за принудата по основния състав) да мотивира изнудваното лице да предприеме исканото поведение. В тези хипотези се касае за средство на съпътстващо мотивиране на изнудваното лице. Това следва от самата словесна формулировка на коментираното квалифициращо обстоятелство – изнудването да е придружено с отнемане, унищожаване или повреждане на имущество, което означава в хода на осъществяване на изнудването по основания състав на ал. 1 на 213а НК същото да е съпътствано от посочените форми на въздействие върху имуществото. Т. е., тези форми на въздействие са част от осъществяваната принуда, резултат са на едно общо взето решение за тяхното извършване и са подчинени на една и съща цел – чрез тях деецът се стреми да мотивира изнудваното лице да предприеме исканото от него поведение. Затова допълнителното въздействие в посочените форми трябва да се осъществява едновременно със заплашването или с предявяването на пострадалия какво поведение се изисква от него и във функционално отношение да е свързано и обвързано с отправеното вече заплашване, като по недвусмислен начин да посочва, че то е част от упражнената вече чрез заплашването принуда и продължение на това заплашване, респ. принуда.

Изводът, че отнемането, унищожаването и повреждането на имуществото трябва да се осъществят едновременно със заплашването, но не и след довършване на изпълнителното деяние по основания състав, следва от лексикалното значение на използваната за очертаването на този признак дума „придружен“, което означава вървящ с някого, с нещо“. Т. е., това допълнително въздействие не трябва да е последващо във времето след отправянето на заплахата, а да се случва едновременно с нея – да е част от принудата – и също да е насочено към преследването на особената цел – да се принуди пострадалият да извърши исканото поведение. Следователно за да бъде тази допълнителна форма на въздействие елемент от състава на чл. 213а НК, не трябва да е разкъсана нито времевата връзка, нито функционалната връзка между нея и заплашването.

Това положение не се променя и когато с изнудването по чл. 213а НК са причинени значителни имуществени вреди (съставомерни по чл. 213а ал. 3, т. 2 НК). Тъй като тези вреди трябва да са пряко следствие от изпълнителното деяние (когато то се изразява и във въздействие върху чуждото имущество, най-често под формата на унищожаване или повреждане – в този смисъл проф. Ал. С., Наказателно право, Особена част, Престъпления против собствеността, Сиела Норма АД, 2018 г., стр. 232), логично следва, че разрешението на коментирания въпрос и при това квалифициращо обстоятелство ще е същото като при изнудването, придружено с унищожаване или повреждане на имущество. И в този случай началото на причинния процес, довел до настъпването на значителните имуществени вреди, съвпада с момента на осъществяване на самото деяние – унищожаването или повреждането, респ. го съпътства. А това показва, че и при това квалифициращо обстоятелство не трябва да е разкъсана времевата и функционалната връзка между заплашването и въздействието, довело до причиняване на вредите.

Но това съвсем не означава, че изнудването по чл. 213а НК може да бъде осъществявано само с еднократен, ограничен във времето, акт. Напротив, горното не изключва възможността в тези квалифицирани случаи на изнудване изпълнителното деяние да представлява една продължена и фактически усложнена дейност, осъществяваща се в даден период от време, през който в резултат на едно и също общо решение и в преследването на единна цел са предприети и заплашването, и допълнителното въздействие върху имуществото, довело до причиняване на значителни имуществени вреди. Но в тези случаи деецът трябва ясно да показва и демонстрира (било то чрез изявления или чрез други действия), че оказваното допълнително въздействие не е проявление на ново, отделно и самостоятелно негово решение, а е проявна форма на вече осъществяваното заплашване и че чрез него се обективира именно това започнало заплашване.