Dictum – Pro Bono – 20 януари 2025 г.

Когато с присъдата или решението са осъдени няколко подсъдими, за няколко деяния, и съдебният акт е обжалван или протестиран частично – само по отношение на част от дейците и/или част от деянията, присъдата или решението във всички части и за всички подсъдими влизат в сила с постановяване на акта на въззивната инстанция, когато този акт е окончателен, а ако подлежи на обжалване – с постановяване на решението на касационната инстанция.

В практиката на ЕСПЧ по чл. 6 Конвенцията безпристрастността на съда се определя като липса на предубеждение или пристрастие, което е съществен елемент на правото на справедлив процес. За да бъде изпълнено изискването за безпристрастност, съдът трябва да отговаря както на субективния, така и на обективния критерий. По делото K. срещу К. съдът в С. разграничава два вида случаи, при които е възможно да има нарушение на изискването за безпристрастност, а именно такива, при които е налице или „функционално, или лично“ пристрастие. При първата хипотеза се поставя въпросът за това дали „упражняването на различни функции в рамките на съдебния процес от едно и също лице или йерархични или други връзки с друг участник в производството“ повдига основателно съмнение относно обективната безпристрастност на съда. При втория случай въпросът е дали личното поведение на съдия повдига такова съмнение или сочи на действително пристрастие, така че да засяга както обективната, така и субективната безпристрастност.

Що се отнася до субективния критерий, въпросът е дали въз основа на фактите може да се докаже, че член на състава на съда е действал с лично пристрастие срещу жалбоподателя – H. v D. (1989). По отношение на субективния критерий действа презумпция, че съдията е безпристрастен, докато се представи доказателство, сочещо обратното“ – K. срещу К..

От изложените принципни съображения следва, че тестът за безпристрастност, при прилагане на неговия обективен и субективен критерий, не води до извод за допуснато съществено процесуално нарушение по делото. Обстоятелството, че апелативният съд е допуснал процесуални нарушения, засягащи задължителното участие на подсъдимия К. във въззивното производство, не може еднозначно да се тълкува като израз на предварително формирано убеждение на съда за крайния резултат от въззивното обжалване. Този подход на съда може да се дължи на непознаване или погрешно прилагане на правилата за въззивното производство, но не и еднозначно да се квалифицира като проява на предубеденост и предварително формирано становище за изхода от въззивното прооизводство. Не са налице данни по делото член от състава на съда да е действал с лично пристрастие към подсъдимия Б.. Освен това цялостната оценка на проведеното ПАС производство сочи, че процесуалните права на подсъдимия Б. са били гарантирани в контекста на правото му на справедлив процес, което съответства на критерия „процес като цяло“, разгледан в решението по делото B., M. and J. с/щу Испания (1988 г.).

Правилото, установено в чл. 161, ал. 1 НПК е, че в досъдебното производство претърсване и изземване се извършва с разрешение на съдия от съответния първоинстанционен съд или от първоинстанционния съд, в района на който се извършва действието, по искане на прокурора. В чл. 161, ал. 2 НПК е уредено изключението – в неотложни случаи, когато това е единствена възможност за събиране и запазване на доказателства, органите на досъдебното производство извършват действието без разрешение и след това незабавно, но не по-късно от 24 часа протоколът се предоставя за одобрение от съдия.

При упражняване на правомощията си по чл. 161 НПК съдът не трябва да подхожда формално, а следва да се ръководи от предназначението на съдебния контрол в досъдебното производство – да защитава правата на гражданите от произвол като създаде ефективни гаранции, че заобикалянето на закона ще доведе до неблагоприятни последици за органите на досъдебното производство, защото събраните по такъв начин доказателства ще бъдат считани за недопустими от съда по същество на делото. Разликата в обема на функциите на съда, когато от него се иска разрешение или последващо одобрение се изразява единствено в това, че при одобрението съдът проверява дали случаят е бил неотложен, за да не допусне заобикаляне на закона и изключението да се превърне незаконосъобразно в правило. Например, ако по делото има данни за планирана полицейска операция, то неотложността на случая трябва да бъде мотивирана с конкретни обстоятелства, които не са били включени в рамките на планираните полицейски мероприятия и са имали извънреден характер.

Съдилищата по същество на делото дължат самостоятелен отговор на въпроса, доколко действията по претърсване и изземване са били извършени действително в условията на неотложност, като не са обвързани от оценката, която първоинстанционният съдия е дал в акта си по чл. 161, ал. 2 НПК. По този начин се гарантира ефективността на защитата на правото на неприкосновеност на жилището по чл. 33 Конституцията на Република България. В светлината на правото по чл. 8 КПЧОС съдът в С. следи доколко националното законодателство предоставя достатъчно гаранции срещу произвол преди и след претърсването. За да бъде ефективна защитата на правото съдилищата, които разглеждат делото по същество трябва да направят a posteriori цялостна оценка доколко намесата в правото на неприкосновеност на дома е било неотложно. Неотложността на действието следва да се оценява с оглед на конкретните особености на ситуацията и възможностите за нейното развитие.