Dictum – Pro Bono – 12 юни 2026 г.

Процедурата по чл. 423, ал. 1 НПК е създадена, за да компенсира нарушеното право на задочно осъдения лично да участва в наказателния процес. Приключилото в отсъствието на осъдения наказателно дело се възобновява, освен при две изключения: ако след предявяване на обвинението в досъдебното производство обвиняемият се е укрил, поради което процедурата по чл. 247в, ал. 1 НПК не е могла да бъде изпълнена или след като е изпълнена, подсъдимият не се явил в съдебно заседание без уважителна причина.

След отправени от съдилища в България преюдициални запитвания до Съда на Европейския съюз за тълкуване на чл. 8 и 9 Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 г., относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство, българската съдебна практика претърпя промяна. Съдът в Люксембург постанови четири решения с №№С-569/2020 г., С-400/2023 г., С-644/2023 г. („С.“) и С-135/2025 г. („К.“), с които не особено прецизно и последователно даде своето тълкуване на нормативните изисквания.

Съдържанието на българската норма на чл. 423, ал. 1 НПК следва да бъде тълкувана в контекста на правото на Европейския съюз и в частност – с чл. 8 и чл. 9 Директива (ЕС) 2016/343. Тези разпоредби от правото на Съюза са транспонирани във вътрешното (националното) право на страната ни, но тълкувателните решения на СЕС показват, че транспонирането не е тъждествено. При невъзможност за тълкуване на българския закон съобразно изискванията на директивата българският съд следва да го остави без приложение като противоречащ на правото на Европейския съюз, без да е необходимо да иска или да изчаква отмяна или изменение на несъвместимата им национална правна уредба. Изискванията на чл. 8, пар. 4 и чл. 9 Директива (ЕС) 2016/343 имат директен ефект (вж решение от 19 май 2022 г., ІR, C‑569/2020, EU:C:2022:401, т. 28, решение на СЕС от 16 януари 2025 г. „С.“, C‑644/23, EU:C:2025:16, т. 45, решение на СЕС от 20 май 2025 г. „К.“, С-135/25 EU:C:2025:366, т. 48).

С първите две решения европейският съд указва, че задочното производство не е основание да се признае правото на нов процес на осъдения, когато държавата е положила всички „разумни“ усилия да установи неговото местоживеене, въпреки нарушаването на процесуалните задължения и отклонение от правосъдието, и задочно осъденият е получил достатъчна информация за водения срещу него съдебен процес. С последните решения („С.“ и „К.“) СЕС наложи допълнителни изисквания, с което разшири първоначално даденото от него тълкуване. След внимателен прочит (който не се дължи на лош превод) може да се разбере, че към държавите членки се поставят следните задължения, преди да започнат задочен съдебен процес:
1) първоначалното обвинение (на досъдебното производство) да е било предявено на обвиняемия;
2) обвинителният акт е внесен за деянията, предмет на първоначално повдигнатото обвинение, т. е. – задочно осъденото лице знае за какво престъпление/престъпления е обвинен и при неучастие по делото ще бъде осъден тъкмо за това престъпление, а не за друго.

Българското законодателство допуска изменение на обвинението по чл. 225 НПК при четири предпоставки. Три от тях: включването на нови престъпления, съществено изменение на фактическите обстоятелства на първоначалното обвинение или на промяна на правната квалификация с повдигане на обвинение за по-тежко наказуемо престъпление, когато са приложени в отсъствието на обвиняемия, представляват основание за възобновяване на делото. Защото тълкувателните разяснения на СЕС предвиждат деецът да е осъден по обвинението, което лично е узнал, тъй като не се е защитавал по последващите промени в обема на обвинението, поради изменение. Същата логика се отнася и до изменение на обвинението в съдебната фаза от процеса, където предпоставките са идентични с две от предвидените в чл. 225 НПК. А това означава, че изменение на обвинението по чл. 225 НПК или по чл. 287 НПК в отсъствие на задочно осъдения създава повод за възобновяване на наказателното производство и осигуряване на процесуална възможност за лично участие;

3) обвинителният акт и призовката за датата и мястото на провеждане на съдебния процес действително са били доставени на адреса, който подсъдимият е съобщил по делото;

4) правосъдните органи са положили всички „разумни“ усилия и средства, до които са могли да прибегнат, за да установят местонахождението на призования подсъдим, въпреки че той се е укрил в нарушение на определената му на досъдебното производство процесуална мярка за неотклонение. Ако по делото е съобщен адрес за пребиваване в чужбина подсъдимият следва да бъде призован и чрез чуждите власти. Освен утвърдените от съдебната практика на страната действия по „щателно издирване, европейските решения налагат вече и други допълнителни действия, като напр.: въвеждане в Шенгенската информационна система на сигнал за призованото лице, в съответствие с Регламент 2018/1862 (чл. 34, пар.1, б. б и в);

Следващите две задължения са алтернативни едно на друго:
5) подсъдимият да е бил своевременно уведомен лично за последиците от неявяване – още на досъдебното производство или по-късно, или
6) подсъдимият да е упълномощил адвокат да го представлява пред съда в негово отсъствие. Фигурата на упълномощаване от обвиняемия/подсъдимия на служебен защитник, назначен от разследващите органи или съда, не е позната в българската наказателнопроцесуална теория и практика, поради което тълкуването на СЕС по дело С-135/2025 („К.“) в този смисъл не може да се приложи.

Едва след изпълнението на всички изисквания националният съд може да пристъпи към задочно производство, за да гарантира охраняване на правото на лично участие на задочно осъдения по делото. В противен случай, приключилото в негово отсъствие наказателно производство се възобновява, за да се отстрани допуснатото процесуално нарушение. По този начин, с последните решения на СЕС от 2025 г. се стигна до преосмисляне на националната съдебна практика и влагане на различно съдържание в тълкуването на чл. 425, ал. 1 НПК, поради неправилното транспониране на европейските правни норми от българския законодател, както и до различна преценка на извършените от българските съдилища процесуални действия по прилагането на чл. 269, ал. 3 НПК.

Тълкувателните разяснения на СЕС по преюдициалните запитвания от българските съдилища, съотнесени спрямо националното ни законодателство, очертават следната картина на възобновяване на наказателните дела:
1. Наказателното дело безусловно се възобновява, когато според обстоятелствата по делото задочно осъденият не е знаел за воденото срещу него наказателно производство – постановлението за привличане на обвиняем по чл. 219, ал. 1 НПК никога не му е предявявано лично. Разкриването на други данни за знание, като напр.: изходящи от обвиняемия искания, бележки и възражения по делото, както и извънпроцесуални действия – писма, съобщения, интервю, изявления по медиите и др., не представляват доказателства за знание. Участието на служебно назначения защитник не е пречка пред възобновяването на делото. То гарантира упражняването на някои процесуални права и защита на правни интереси от процесуалния представител, но не замества напълно правото на лично участие на задочно осъдения.
2. Наказателното дело не се възобновява, когато задочно осъденият недвусмислено е показал с действията си, че се е отказал от правото си на лично участие в наказателното производство. В такава ситуация осъденият лично е получил препис от обвинителния акт и призовката, с които е уведомен за окончателно повдигнатото срещу него обвинение (дори и досъдебното производство да е било задочно проведено), както и за датата и часа на провеждане на съдебното производство. Когато препис от обвинителния акт и от призовката са връчени на някое от лицата по чл. 180, ал. 2 – 4 НПК, съдът следва да се убеди, че съдебните книжа са предадени на отсъстващия подсъдим или поне е бил уведомен за тяхното съдържание. Неявяването на подсъдимия в съдебно заседание, когато не са налице уважителни причини за това, представлява сигурен знак за отказ от лично участие. Съгласно утвърдените разбирания на наказателнопроцесуалната теория и съдебната практика по наказателни дела с връчването на обвинителния акт на подсъдимия се предявява окончателно формулираното срещу него обвинение и той се счита за привлечен към наказателна отговорност за конкретно извършено престъпление. И тъй като централно място в наказателния процес заема съдебното производство връчването на препис от обвинителния акт представлява достатъчно основание подсъдимият да е уведомен за вида и характера на обвинението. Ето защо, дори и досъдебното производство да е било проведено задочно за него, и постановлението за привличане на обвиняем по чл. 219 НПК да не му е предявено, подсъдимият е уведомен за окончателното обвинение, внесено с обвинителния акт в съда, поради което е спазено процесуалното му право да научи в какво е обвинен.
3. Наказателното дело се възобновява, когато не са изпълнени всички изисквания, изведени от тълкувателните разяснения на СЕС по цитираните по-горе четири решения (изисквания по подт. 1) – 6)).