Dictum – Pro Bono – 20 май 2026 г.

Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Според чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона и затова е в тежест на ищеца да установи наличието на кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, като при липсата на който и да е елемент от фактическия състав не може да се реализира безвиновната отговорност на държавата.

Разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ урежда разглеждането на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Съюза. Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ административните съдилища притежават компетентност да решават спорове, при които се твърди, че вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС - за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и ВАС. По аргумент от чл. 203, ал. 3 АПК за имуществената отговорност и за допустимостта на исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на ЕС, уредена на свой ред в чл. 340, пар. 2 Договора за функционирането на ЕС (ДФЕС).

Задължението на държавата да поправи вредите, настъпили в резултат от неизпълнение на задълженията й, произтичащи от Договорите (разбирани като Договор за Европейския съюз - ДЕС и ДФЕС) е един от основните принципи на правото на Съюза, провъзгласен за първи път в решение на Съда на Европейските общности /СЕО, сега – СЕС/ от 19 ноември 1991, Francovich и Bonifaci/Италия, C-6/90 и C-9/90, ECLI:EU:C:1991:428/. В т. 36 от решението, съюзните съдии, съобразявайки чл. 4, пар. 3 ДЕС (тогава чл. 5 ДЕО), постановяват, че държавите членки съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза. Уточнено е, че принципът за отговорността на държавата за причинените от нея вреди на частноправните субекти, вследствие на нарушения на общностното (сега съюзното) право, е присъщ на системата на Договорите. В последвалата решението по делото Francovich практика на СЕС, в т. ч. и в актуалната му юриспруденция, са изведени условията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушения на правото на Съюза, като трайно застъпено и безпротиворечиво в тази практика е прието, че увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три кумулативни условия, а именно - нарушената правна норма да има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (виж СЕО, решение от 5 март 1996, Brasserie du pкcheur/Bundesrepublik Deutschland et The Queen/Secretary of State for Transport, ex parte Factortame и др., C-46/93 и C-48/93, ECLI:EU:C:1996:79, т. 51; СЕС, решение от 7 юли 2022, F. Hoffmann-La Roche и др., C-261/2021, ECLI:EU:C:2022:534, т. 58; СЕС, Решение от 10 март 2022, ˮGrossmaniaˮ, C-177/2020, ECLI:EU:C:2022:175, т. 69 и СЕС, Решение от 23 ноември 2023, Right to Know, C-84/2022, ECLI:EU:C:2023:910, т. 75). Съответно на доказване в подобно исково производство подлежат посочените предпоставки, всички твърдени в исковата молба факти и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и връзките между тях. Тежестта на доказване е на ищеца, както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и на техния размер. При това посочените условия следва да са налице кумулативно – при липсата на което и да е от тях, не може да бъде ангажирана отговорността за вреди на ответника.

Предвид посоченото, материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушението на правото на Европейския съюз – чл. 2в ЗОДОВ са: 1. нарушената съюзна правна норма, която предоставя на права на частноправните субекти; 2. достатъчно съществено нейно нарушение; 3. пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. Следва при условията на пълно и главно доказване при наличието на достатъчно съществено нарушение и връзка с вредите, а последните да бъдат доказани напълно по вид и размер.

Съгласно чл. 19, пар. 1 и пар. 3, буква б ДЕС, СЕС осигурява спазването на ПЕС и се произнася с преюдициални заключения по искане на националните юрисдикции за тълкуването на това право. От решения на СЕС по дело C-224/01 и дело С-168/2015 се извежда задължителната сила на неговите решения, постановени по преюдициални запитвания на националните юрисдикции, при това не само за тези национални юрисдикции, които са отправили преюдициалното запитване, но и за всички национални съдилища, разглеждащи правен спор, решаването на който изисква прилагане на съюзна норма, тълкувана с тези решения. Тази задължителна сила на решенията на СЕС е израз на принципа, че сходните казуси трябва да се решават по сходен начин.

Съгласно чл. 288, пар.3 ДФЕС директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите членки, до които е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат“. Следователно директивата като съюзен нормативен акт рядко съдържа норми с директен ефект, т. е. такива които са ясни, безусловни, не изискват допълнителни мерки и създават права за частноправните субекти. Предвид посоченото (чл. 288, пар.3 ДФЕС) легално определение за директива, последната винаги изисква допълнителни мерки от националните власти, за да се постигне целения от нея общ за всички държави членки на ЕС резултат.

Посоченото обаче не изключва възможността СЕС посредством съдебния диалог (преюдициалното запитване) да установи, че предприети от конкретни мерки (в случая национална система от наказания) е несъвместима със съюзното право.