Dictum – Pro Bono – 24 април 2026 г.

По непосочени касационни основания в жалба и/или протест ВКС няма да се произнася, освен ако не се наблюдава наличие на някой от абсолютните поводи за отмяна на атакуваната присъда, независимо дали е бил засегнат този въпрос от недоволната страна.

Действително, след изготвяне на мотивите към въззивната присъда неудовлетворената страна има право да подаде писмено допълнение до даване ход на делото пред касационната инстанция, както указва разпоредбата на чл. 351, ал. 4 НПК. Ако същото е депозирано в петнадесетдневния срок за атакуване, то тогава могат да се допълват не само аргументи в подкрепа на релевираното вече касационно основание, но и да се предложат незасегнати в първоначалната жалба касационни поводи. Тогава ще става дума за обща жалба или протест с различни въздигнати основания, подадена в предвидения по закон преклузивен срок за обжалване и протестиране.

Ако обаче допълнението е депозирано след изтичане на третирания петнадесетдневен срок, съдържанието по него се изследва, когато допълва съображения само по релевирани касационни основания в основния сезиращ документ, ако в него не са засегнати всички поводи по чл. 348, ал. 1 НПК. Именно затова е назовано допълнение. Наличието на нововъзведени касационни основания извън предвидения период за обжалване и протестиране не следва да бъде разглеждано ВКС поради нерелевирането им в срок. Това впрочем важи както за присъди, така и за решения от въззивен съд, със съответните специфики на вторите. В този смисъл „формалността на първоначалната касационна жалба /или протест/, когато е подадена в съответния срок за атакуване на съответния съдебен акт, не изключва необходимостта от позоваване на всички поводи по чл. 348, ал. 1 НПК, разработването на които е допустимо да бъде направено с допълнение. Само тогава те могат да бъдат предмет на разискване от върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела.

Сезирането на касационната инстанция се различава от сезирането на въззивната такава по отношение на съдържанието на съответните жалба и/или протест. Това е видно при просто сравнение между чл. 320, ал. 1 и ал. 4 НПК и чл. 351, ал. 1 и ал. 4 НПК и се дължи на различието на пределите на проверка, правомощията на отделните инстанции и най-вече- на същността на касационния съд като съд по правото, за разлика от въззивния съд по фактите и правото. Затова и „формалността на двата вида жалби допуска различно необходимо съдържание.

В светлината на казаното дотук трябва да се уточни, че пред ВКС подлежи на разглеждане актът на второстепенния съд, поради което е неудачно да се развива теза за този на първата инстанция. Освен това не се разглеждат доказателствени материали по същество според анализа на недоволната страна, при неналичие на изключението по чл. 354, ал. 5, изр. 2 НПК, откъдето да се извежда претенция за недоказаност на обвинението и неустановено авторство и нужда от оправдаване на дееца на тази плоскост. Единствената възможност за оправдаване от ВКС е залегнала в нормата на чл. 354, ал. 1, т. 2, пр. посл. вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК и тя далеч не касае преоценка на доказателствените материали, както и да са правени опити необосноваността и недоказаността, които не са касационни основания, да бъдат подведени под „съществени нарушения на процесуални правила. Този съд е в състояние да разчете разликата.