Dictum – Pro Bono – 15 април 2026 г.

Това, че едно експертно изследване е било поискано от страна в процеса не задължава съда на всяка цена да го уважи. Назначаването на експертиза в наказателния процес не може да е самоцелно. Необходимостта от него трябва да се преценява от гледище на способността на експертното изследване да подпомогне процеса по формиране на съдебните изводи по обстоятелства от предмета на доказване, да разкрие логически връзки и закономерности, които без това изследване не биха били формирани и които са съществени за правилното решаване на делото.

Това, че въззивният съд е направил констатация за допуснато от подсъдимия и друго нарушение на правилата за движение, а именно по чл. 42 ЗДвП не опорочава подхода му, доколкото това нарушение е изтъкнато като създало опасност на пътя, но като нарушението, чрез което е реализирано изпълнителното деяние на вмененото престъпление съдът е посочил именно нарушение на правилата за движение относно режима на скоростта, съгласявайки се с фиксираната в обвинителния акт негова квалификация по чл. 21, ал. 1 ЗДвП. За правилността на тази съдебна преценка е без определящо значение величината на допуснатото превишаване на скоростта и фактът, че степента, в която то е реализирано попада в пределите, които има предвид чл. 182, ал. 1, т. ЗДвП и за нарушение в рамките на които законът е предвидил административна глоба в минимален размер. Когато такова превишаване на скоростта стане причина за възникване на транспортно произшествие със съставомерен резултат, ангажирането на наказателната отговорност на извършилия нарушението е закономерна последица.

Независимо от това, че избраната от подсъдимия скорост за движение от 57,6 км/ч. е надвишавала максимално разрешената от закона скорост за движение в населено място, наказателната отговорност на Г. не е възможно да бъде ангажирана с оглед неспазване от негова страна на правилата за движение по чл. 21, ал. 1 ЗДвП, тъй като, както многократно В(К)С е посочвал в практиката си, за съставомерността на деянието по чл. 343 НК не е достатъчно да се установи нарушение на правилата за движение. Необходимо и задължително условие е това нарушение да е в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. В случая липсва такава причинна връзка между несъмнено допуснатото от подсъдимия нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП и възникналата транспортна злополука с трагичен резултат, предвид експертния извод за предотвратимост на удара при управление и с възприетата от подсъдимия скорост от 57,6 км/ч. След като подсъдимият е имал обективна възможност и при движение с тази скорост в рамките на опасната зона за спиране да намали скоростта или да спре и по този начин да избегне произшествието, автозлополуката не може да се третира като резултат от превишената скорост за движение на управлявания от него автомобил. При конкретните обстоятелства тази злополука е закономерен резултат от допуснатото от подсъдимия нарушение на общата норма на чл. 20, ал. 2, из. 2 ЗДвП. Затова отговорността му за възникналото произшествие със съставомерен резултат може и следва да се търси именно и единствено на плоскостта на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП. Отдавна е изяснено в съдебната практика, че съотношението между правилата по чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 21, ал. 1 ЗДвП е отношение на общ състав към частен случай на пътна обстановка, съответно, първото от тях е приложимо към всички пътни обстановки по време на движението, включително и в хипотезата по чл. 21, ал. 1 ЗДвП.

Преценката за безопасност на изпреварването по отношение на предно движещото се превозно средство, когато такова е налично на пътя, обхваща по необходимост това дали водачът му е подал сигнализация за изменение на посоката на движение наляво – светлинен сигнал с пътепоказател или е предприел преминаване в съседната пътна лента (съгласно чл. 42, ал. 1 ЗДвП). Дори при една несвоевременно подадена сигнализация на предно движещият се, която несъмнено би била от естество да създаде опасност за движението, подсъдимият е бил длъжен незабавно да предприеме всички възможни, предписани от закона мерки за предотвратяване настъпването на вредни последици при вида на предприетото от движещият се пред него автомобил отклоняване наляво. Именно това свое задължение, произтичащо от чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП подсъдимият не е изпълнил, а при конкретните обстоятелства е имал безпрепятствена възможност да го стори, своевременно предприемайки намаляване на скоростта или спиране.

Причинната връзка между деянието и престъпния резултат съществува винаги, когато деянието се явява необходима предпоставка, без която този резултат не би настъпил по време, място и в конкретния му вид. Не е нужно то да е единствената такава предпоставка. Достатъчно е при конкретните обстоятелства то да представлява, макар и само едно от няколко, насложили се необходими условия за настъпването на този резултат