Dictum – Pro Bono – 6 април 2026 г.

В решението си от 6 октомври 2021 г. по дело С-561/2019 Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi SpA срещу Rete Ferroviaria Italiana SpA. (ECLI identifier: ECLI:EU:C:2021:799) Съдът на Европейския съюз в т. 33 посочва, че национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, би могла да бъде освободена от това задължение само ако установи, че повдигнатият въпрос е ирелевантен или че разглежданата разпоредба от правото на Съюза вече е била предмет на тълкуване от Съда, или че правилното тълкуване на правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя място за каквото и да е основателно съмнение (вж. в този смисъл решения от 6 октомври 1982 г., Cilfit и др., 283/81, EU:C:1982:335, т. 21, от 15 септември 2005 г., Intermodal Transports, C‑495/03, EU:C:2005:552, т. 33 и от 4 октомври 2018 г., Комисия/Франция (Удръжка върху доходи от капитали), C‑416/2017, EU:C:2018:811, т. 110).

От мотивите на цитираното решение следва, че тази юрисдикция има право на преценка дали да отправи преюдициално запитване. Анализът на чл. 267 Договора за функциониране на Европейския съюз, вр. с чл. 628 и чл. 629 ГПК налага извода, че преюдициалното запитване трябва да има за предмет било установяване валидността на вторичен акт на правото на ЕС, било тълкуване на конкретна общностноправна норма в контекста на определена националноправна уредба, за да се установи въз основа на това тълкуване наличие или липса на противоречие на националното право с норми на правото на ЕС. Разпоредбите на правото на ЕС, чието тълкуване се иска, следва да са относими към конкретния правен спор, разглеждан от националната юрисдикция, като смисълът и значението им следва да пораждат неяснота относно тяхното правилно тълкуване. Съдът на Европейския съюз в т. 34 от горецитираното решение по дело С-561/2019, изрично посочва, че юрисдикциите имат същото право на преценка, както всяка друга национална юрисдикция, да определят дали е необходимо решение по въпрос на правото на Съюза, за да могат да се произнесат със съдебен акт. Тези юрисдикции не са длъжни да отправят въпрос относно тълкуването на правото на Съюза, повдигнат пред тях, ако въпросът е ирелевантен, т. е. ако отговорът му, независимо от това какъв е той, не би могъл по никакъв начин да повлияе на решаването на спора (решения от 6 октомври 1982 г., Cilfit и др., 283/81, EU:C:1982:335, т. 10, от 18 юли 2013 г., Consiglio Nazionale dei Geologi, C‑136/2012, EU:C:2013:489, т. 26 и от 15 март 2017 г., Aquino, C‑3/2016, EU:C:2017:209, т. 43).

В това отношение от системата, въведена с член 267 ДФЕС във връзка с член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз, следва, че когато национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, счита, че е освободена от предвиденото в член 267, трета алинея ДФЕС задължение да сезира Съда с преюдициално запитване, тъй като се намира в някоя от трите хипотези, посочени в точка 33 от решение по дело С-561/2019, от мотивите на решението ѝ трябва да става ясно, било че повдигнатият въпрос относно правото на Съюза е ирелевантен за решаването на спора, било че тълкуването на съответната разпоредба от правото на Съюза се основава на практиката на Съда, било — ако такава практика липсва — че тълкуването на правото на Съюза е толкова очевидно за националната юрисдикция, действаща като последна инстанция, че не оставя място за никакво основателно съмнение.

В конкретната хипотеза с оглед на формулираните от ответника въпроси, които не следва да бъдат преформулирани от настоящия касационен състав, е необходимо да се посочи съобразно разясненията дадени в т. 23 от pешение от 11.01.2024 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-755/2022 Nárokuj s.r.o. срещу EC Financial Services, a.s. (ECLI:EU:C:2024:10), че в рамките на процедурата, предвидена в член 267 ДФЕС, Съдът не е компетентен да се произнася по тълкуването на националното право и да преценява дали тълкуването, дадено от отнасящия се съд, е правилно, тъй като в рамките на тази процедура, основана на ясно разграничаване на функциите между националните съдилища и Съда, всяка преценка на фактите и националното право е от компетентността единствено на националния съд (този смисъл, решения от 16 март 2023 г., Caixabank (комисия за отпускане на заем), C‑565/2021, EU:C:2023:212, точка 37 и цитираната съдебна практика, както и от 4 май 2023 г., Bundesrepublik Deutschland (Съдебна електронна пощенска кутия), C‑60/2022, EU:C:2023:373, точка 40 и цитираната съдебна практика).

Видно от данните по делото няма твърдения нито от страна на органа, издал оспорения административен акт, нито от страна на Е. Х. М., за нарушени нейни права в смисъл на неравенство между жените и мъжете с конкретно проявление по настоящия казус съгласно чл. 23 от Хартата за основните права, и за нарушаване на семейния и професионалния живот на лицето по смисъла на чл. 33 от Хартата за основните права на ЕС. Само законосъобразно възникналите осигурителните права на самоосигуряващата се майка следва да бъдат запазени за периода на ползване определен отпуск във връзка с майчинството и отглеждането на малко дете до 2- годишна възраст, доколкото същото право е предвидено изрично в чл. 11 Директива 92/85/ЕИО на Съвета от 19 октомври 1992 година за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето по време на работа на бременни работнички и на работнички родилки или кърмачки (Десета специална директива по смисъла на член 16, параграф 1 Директива 89/391/ЕИО, ОB L 348, 28.11.1992, pp. 1–7 (ES, DA, DE, EL, EN, FR, IT, NL, PT)за работещите бременни жени.

В съответствие с чл. 629, ал. 3 ГПК решаващият съд, намира, че посочените от ответника по касация разпоредби не пораждат съмнение и не обуславя необходимост за тълкуване, с оглед регламентацията във вътрешното законодателство на понятието „регистриран земеделски стопанин и тютюнопроизводител“ по смисъла на пар. 1, ал. 1, т. 5 ДР КСО. Съдът на Европейския съюз се сезира с преюдициално запитване от юрисдикцията на държава - членка на Европейския съюз съгласно чл. 267 ДФЕС, тогава когато се поставя въпрос от общностното право и когато се прецени, че преюдициалното заключение по него е необходимо за да се постанови правилно съдебно решение. Това заключение при решаване на делото помага на съда да изгради вътрешното си убеждение и вече прието се ползва със задължителна сила. Накрая, като правило, ще се изисква и по-подробно мотивиране, за да се докаже, че правилното тълкуване на правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя място за никакво разумно съмнение, тъй като наличието на такава възможност трябва да се прецени в зависимост от специфичните характеристики на правото на Съюза, специфичните трудности при тълкуването и риска от различия в съдебната практика в рамките на Съюза. По този начин национален съд, произнасящ се в последна инстанция, трябва да посочи защо е стигнал до убеждението, че същата очевидност би се наложила и за другите национални съдилища, както и за Съда.

Следва да се има предвид, че Съдът на Европейския съюз в свое скорошно решение от 24.03.2026 г. по дело С – 767/2023, ECLI:EU:C:2026:243, изрично посочи, че член 267, трета алинея, от ДФЕС, разгледан в светлината на член 47, втори параграф, от Хартата на основните права, трябва да се тълкува в смисъл, че той се противопоставя на национална уредба, съгласно която национален съд, чиито решения не подлежат на обжалване по вътрешното право, може да се произнесе по въпрос, свързан с тълкуването или валидността на правото на Съюза, повдигнат от една от страните по спора, независимо от това дали този въпрос е съпътстван от изрично искане за преюдициално запитване, като мотивира решението си по съкратен начин, освен ако този съд изложи конкретните и конкретни причини, поради които едно от трите изключения по делото „Cilfit“ е приложимо в случая.