Dictum – Pro Bono – 20 март 2026 г.

С Решение на СЕС от 19 декември 2024 година по дело С-369/23е прието, че член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС и чл. 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, съгласно която дадена юрисдикция разглежда като последна инстанция в рамките на касационното обжалване дело относно отговорността на държавата вследствие на твърдяно нарушение на правото на Съюза поради постановено от тази юрисдикция решение, по което дело посочената юрисдикция има качеството на ответник, при условие че тази национална права уредба и мерките, приети от разглеждането а това дело, позволяват да се отстрани всяко основателно съмнение у правните субекти в независимостта и безпристрастността на съответната юрисдикция.

Условията, които трябва да бъдат изпълнени, за да бъде задължена държава членка да обезщети за загуби и вреди, причинени на лица в резултат на нарушения на правото на Общността, за които държавата е отговорна са три: нарушената правна норма на правото на Съюза трябва да има за цел да предостави права на лицата; нарушението трябва да е достатъчно сериозно; и трябва да има пряка причинно-следствена връзка между нарушението на задължението, възложено на държавата, и загубата или вредата, понесени от пострадалите страни / решение по дело С - 46/93 и С - 48/93, EU: С: 1996: 79, решение по съединени дела С-178/94, С-179/94, С-188/94, С-189/94 и С-190/94, EU: С: 1996: 375/. При липсата на което и да е от посочените три условия не следва да бъде ангажирана отговорността на ответника. Преценката дали допуснатото нарушение е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции /решение на СЕС по дело С-446/04/. Прието е, че нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област.

В настоящото производство тежестта на доказване е на ищеца за доказване основанията за претендираните неимуществени вреди и на техния размер. Ищецът твърди нарушение на правото на ЕС по прилагане на нормите на чл. 6 Конвенцията за защита на правата на човека. В случая ищецът цели в производство по ЗОДОВ да се преразгледа отново въпроса за законосъобразността на отказа на административния съд да предостави правна помощ в хода на съдебно производство по ЗЗЛД. Ищецът се позовава на нарушение на чл. 6 от КЗПЧОС. Към настоящия момент Европейският съюз не е член на Съвета на Европа, както и на приетата от него КЗПЧОС, затова връзката на правото на Съюза с нея е само опосредена, чрез признанието от страна на Европейския съюз на КЗПЧОС като източник на вдъхновение и водещ принцип за тълкуване на основните права в рамките на ЕС. Това сътрудничество между ЕС и КЗПЧОС се извежда от член 6, пар. 3 на Договора за Европейския съюз (ДЕС), който гласи, че основните права, гарантирани от КЗПЧОС, представляват общи принципи на правото на ЕС. Поради това влезлите в сила определения на административния и Върховния административен съд, с които е отказано предоставяне на правна помощ в съдебно производство по ЗЗЛД не представлява нарушение на норма на правото на Съюза право и следователно не е налице първата предпоставка за ангажиране на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ. Ищецът не се позовава на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, който гласи, че всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван, а на лицата, които не разполагат с достатъчно средства, се предоставя правна помощ, доколкото тази помощ е необходима, за да се осигури реален достъп до правосъдие.