Dictum – Pro Bono – 11 март 2026 г.

Предметът на спора е свързан с обстоятелството, което е установено, а именно на приложимост на законодателството на Кралство Швеция по отношение на командированите работници на дружеството, подлежат ли на възстановяване вече заплатените пред компетентната институция в Република България осигурителни вноски по КСО И ЗЗО.

Този предмет на спора обуславя и правния интерес на търговското дружество, за който съдът следи служебно, доколкото с ревизионния акт не се установяват задължения на търговското дружество. Тази съдебна инстанция съобразява и чл. 84, параграф 2 от Регламент ЕО №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. за координация на системите за социално осигуряване, съгласно който, влезлите в сила решения на съдебните и административните органи, свързани със събирането на осигурителни вноски, лихви и всякакви други разходи, или с възстановяването на обезщетения, които са предоставени, но недължими съгласно законодателството на една държава членка, се признават и прилагат по искане на компетентната институция в друга държава членка в рамките на и в съответствие с процедурите, установени от законодателството и всички други процедури, приложими към подобни решения на последната държава членка. Такива решения се обявяват за влезли в сила в тази държава членка доколкото законодателството и всички други процедури на тази държава членка предвиждат това.

Съгласно постоянната практика на Съда на Европейския съюз, разпоредбите на дял II от Регламент ЕО №883/2004, част от който е и чл. 12, параграф първи от този регламент представляват пълна и единна система от стълкновителни норми. Всъщност целта на тези норми е не само да се избегне своевременното прилагане на няколко национални законодателства и усложненията, които могат да възникнат от това, но и да не се допусне лица, попадащи в приложното поле на този регламент, да бъдат лишени от защита в областта на социалната сигурност поради липса на приложимо по отношение на тях законодателство. Следователно, щом дадено лице попада в персоналния обхват на регламента, определен в чл. 2 от същия, по принцип се прилага закрепеното в чл. 11, параграф 1 от този регламент правило, че приложимо е само едно национално законодателство и същото се определя в съответствие с разпоредбите на дял втори от посочения регламент. За тази цел член 11, параграф 3, б. а от регламента установява принципа, че който осъществява дейност като наето лице на територията на една държава членка, се подчинява на законодателството на тази държава. Този принцип, обаче е формулиран съгласно чл. 12 – 16 от регламента. Това е така, защото в някои особени случаи простото прилагане на общото правило по чл. 11, параграф 3, б. а би довело не до избягване, а напротив до пораждане както за работника, така и за работодателя и за социалноосигурителните органи на административни усложнения, които могат да попречат на упражняването на свободното движение на лицата, попадащи в приложното поле на този регламент. В тази връзка и съгласно т. 17 от преамбюла на регламента, с оглед гарантирането в максимална степен на равно третиране на всички лица, заети на територията на държава членка, е подходящо да се определи като приложимо, по общо правило, законодателството на държавата членка, където заинтересованото лице осъществява своята дейност като заето или самостоятелно заето лице. Както се приема в практиката на Съда на Европейския съюз, целта е да се избегне и т. нар. forum shopping. Сред тези особени случаи е и хипотезата на чл. 12, параграф 1 от регламента, съгласно която лицето, което осъществява дейност като наето лице в държава членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея и което е командировано от този работодател в друга държава членка, за да осъществява там дейност от името на същия работодател, продължава да е подчинено на законодателството на първата държава членка, при условие, че предвидената продължителност на тази работа не превишава 24 месеца и че не е изпратено да замества друго командировано лице. Правилно първоинстанционният съд е съобразил обстоятелството, че посочената разпоредба поставя пет задължителни изисквания, чието изпълнение е абсолютно условие за запазване на приложимото законодателство на изпращащата държава членка спрямо работника или служителя, който временно извършва работа на територията на друга държава членка. Първото изискване е законодателството в областта на социалната сигурност на изпращащата държава да е било приложимо спрямо работника или служителя непосредствено преди командироването му. Второто изискване е командироващият работодател обичайно да осъществява дейността си на територията на изпращащата държава. Третото изискване е пряката връзка между работодателя и изпратеното лице да се запази през срока на командироването. Четвъртото изискване е лицето да не се изпраща, за да замества друго командировано лице. Петото изискване е предвиденото времетраене на работата на командированото лице да не надвишава 24 месеца.