Dictum – Pro Bono – 6 март 2026 г.

Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 ЗУБ при анализ на понятието „преследване следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост.

С цитираната норма Закона за убежището и бежанците в българското законодателство са инкорпорирани разпоредбите на Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13.12.2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (Директива 2011/95/ЕС).

В тази връзка при прилагане на цитираните национални норми съдът следи за смисълът вложен в посочените правни норми, съобразно даденото им от Съда на Европейския съюз (СЕС), задължително тълкуване.

Все в тази връзка, съдът държи сметка за разпоредбата на пар. 1, т. 5 Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗУБ, който урежда това, че „раса, религия, националност, определена социална група и политическо мнение или убеждение са понятия по смисъла на Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г. и чл. 10, пар. 1 Директива 2011/95/ЕС. Съобразно чл. 10, пар. 1, б. г Директивата, според които международни правни актове определена социална група е налице, когато по-специално нейните членове споделят една вродена характеристика или обща история, която не подлежи на изменение, или споделят характеристика или вярване, до такава степен, съществени за идентичността или съзнанието, че не би следвало от лицето да се изисква да се откаже от тях, и тази група има собствена идентичност в съответната държава, защото е разглеждана като различна от заобикалящото я общество. В същия ред на мисли, според чл. 10, пар. 1, б. г и пар. 2 Директива 2011/95/ЕС, в зависимост от условията, преобладаващи в държавата на произход, специфична социална група може да бъде и група, чиито членове имат като обща характеристика определена [заличен текст], при което когато се оценява основателността на опасенията от преследване на даден молител, фактът дали той действително притежава характеристиката, свързана с раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или с политическо мнение, което е в основата на преследването, е без значение, при положение че според субекта на преследването той притежава тази характеристика.

Отделно от горните нормативноустановени дефиниции, според трайноустановената практика на СЕС, наличието на наказателно законодателство, което е насочено конкретно срещу [заличен текст], позволява да се възприеме за установено, че тези лица трябва да се разглеждат като съставляващи отделна социална група, както и че [заличен текст] представлява характеристика, по която може да се определи принадлежността на молителя към определена социална група по смисъла на чл. 2, б. г Директива 2011/95/ЕС, когато групата от лица, чиито членове споделят една и съща [заличен текст], се възприема от заобикалящото я общество като различна (дело С-199/2012, т. 49, и дело С-473/2016 г., т. 30).

В допълнение на изложеното, по аргумент от чл. 9, пар. 1, б. а и б. б Директива 2011/95/ЕС, за да бъде разглеждан като действие на преследване даден акт трябва да бъде достатъчно сериозен по своето естество или по повторяемия си характер. Едва тогава представлява тежко нарушение на основните права на човека, и по-специално на правата, упражняването на които не е възможно да бъде ограничено по какъвто и да било начин по силата на чл. 15, пар. 2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) или да представлява съвкупност от различни мерки, включително нарушения на правата на човека, които са достатъчно тежки.

В този смисъл е налице пълно съответствие в разпоредбите на чл. 8, ал. 5, т. 3 ЗУБ и чл. 9, пар. 2, б. в Директива 2011/95/ЕС, в които е предвидено, че действия на преследване могат да приемат формата на наказателно преследване или наказания, които са непропорционални или дискриминационни.

Съгласно развилата понятието практиката на СЕС, за да бъде преследване по смисъла на чл. 1, раздел А от Женевската конвенция, дадено нарушение на основните права трябва да достигне до определена степен на суровост. В този смисъл следва да се отчита, че не всяко нарушение на основните права на търсещото убежище лице достига непременно тази степен на суровост. В тази връзка съдът отчита, че специфично свързаните със [заличен текст] основни права, каквото е правото на зачитане на личния и семейния живот, закриляно от чл. 8 КЗПЧОС, съответстващ на чл. 7 от Хартата на основните права на ЕС (Хартата), разгледан евентуално във връзка с чл. 14 КЗПЧОС (забрана за дискриминация), послужил за модел на чл. 21, пар. 1 от Хартата, не попадат в кръга на основните права на човека, за които няма никаква възможност за дерогация. В тази връзка съществуването единствено на законодателство, обявяващо за наказуеми [заличен текст], не би могло да се счита за акт, който засяга молителя толкова съществено, че да достига степента на тежест, която е необходима, за да се приеме, че тази наказуемост представлява преследване. Т. е. такова предвидено от законодателна разпоредба наказание „лишаване от свобода, с което се наказват [заличен текст], е възможно само по себе си да представлява акт на преследване, но само ако действително се прилага в приелата такова законодателство, страна на произход - дело С-199/2012, т. 53 - т. 56.