Dictum – Pro Bono – 20 февруари 2026 г.
Модул "ГПК"
(Върховен касационен съд - граждански и търговски дела)
Граждански процес, Изпълнително производство, Обезпечителен процес
Въпрос
Релевантен ли е за основателността на иска по чл. 517, ал. 4 ГПК фактът на удовлетворяване в хода на исковото производство на конкретното изпълняемо право, което е предмет на акта на съдебния изпълнител по висящо изпълнително дело за овластяване на взискателя да предяви иска по чл. 517, ал. 4 ГПК, в случай че по изпълнителното дело има други неудовлетворени парични вземания?
Прочетете повече за житейската история, довела до разглеждането на този въпрос от Върховния касационен съд, в пълния текст на съдебния акт:
Отговор
Отговорът на въпроса ще стане известен след постановяване на съдебното решение по делото. Активирайте абонамент за Модул "ГПК", пакет "Плюс" на "Българското прецедентно право" и ще имате възможност да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.
Модул "АПК"
(Върховен административен съд - административни дела)
Данъци, Корпоративен данък; Данъчен процес
Въпроси
Компетентни ли са органите по приходите да издадат акт за прихващане и възстановяване (АПВ) на данък при източника въз основа на извършена проверка и съответната административна практика?
Съвместимо ли е с правото на Европейския съюз облагането с данък при източника на дивиденти, разпределени от български дружества към дружества, установени в Гибралтар, въз основа на национална административна и съдебна практика?
Следва ли възстановеният недължимо внесен данък при източника да бъде върнат на данъчнозадълженото лице с компенсаторна лихва за целия период от плащането до възстановяването, при положение че е внесен в изпълнение на административна практика, призната за противоречаща на правото на ЕС?
Прочетете повече за житейската история, довела до разглеждането на тези въпроси от Върховния административен съд, в пълния текст на съдебния акт:
Отговори
Според чл. 129, ал. 6 ДОПК недължимо внесени или събрани суми, с изключение на задължителни осигурителни вноски, се връщат със законната лихва за изтеклия период, само когато са внесени или събрани въз основа на акт на орган по приходите.
В чл. 129, ал. 5 ДОПК е регламентирано задължението на органа по приходите в 30-дневен срок от предявяването пред него на влязъл в сила съдебен или административен акт да възстанови или прихване по реда на ал. 2, т. 2 изцяло посочените в акта суми за данъци и др., заедно с дължимата по ал. 6 лихва, когато с акта в полза на задълженото лице е признато правото на получаване на: 1. суми за неправилно или недължимо платени, внесени или събрани суми за данъци и др., установени, събрани или наложени от органите по приходите, включително внесени по писмено указание или становище.
Според т. 70 от Определение на СЕС от 16 май 2024 г. по дело С-287/23 национални разпоредби и съдебна практика (следователно и административна практика с оглед т. 58, т. 67 и т. 68), предвиждащи облагане с данък при източника на дивидентите, разпределени от местни дружества към дружества, установени в Гибралтар, противоречи на чл. 49 ДФЕС.
Изводът е, че процесният данък за годините, следващи периода, обхванат от РА, е внесен от българското дъщерно дружество в изпълнение на административна практика и конкретно дадено по негово запитване указание на орган по приходите, за която с решение на СЕС е прието, че противоречи на правото на ЕС.
В този случай данъкът, събран от държавата в нарушение на правото на ЕС, в изпълнение на конкретни указания на изпълнителния директор на НАП и установена административна практика, за която свидетелства издаденият РА за предходен период, следва да бъде възстановен с компенсаторна лихва от датата на внасянето му до датата на възстановяването му.
Според решението на СЕС по съединени дела С-415/2020, С-419/2020 и С-427/2020 и по дело С-565/2011, на което и административният съд се позовава, правото на възстановяване и правото на лихви, предназначени да компенсират невъзможността да се използва съответната парична сума, може да бъде изтъкнато не само в случаите, когато национален орган е наложил на правен субект задължението за плащане, но и в други случаи като плащане в изпълнение на национална разпоредба, противоречаща на правото на ЕС, или неправилно транспонираща това право. (т. 63 и т. 64). Условията и редът за заплащане на лихви, регламентирани във вътрешния правов ред на държавите членки в случаите на възстановяване на парични суми, събрани в нарушение на правото на ЕС, не трябва да лишават правния субект от подходящо обезщетение чрез заплащането на лихви (т. 75 и т. 76).
В цитираното по-горе определение по дело С-287/23 СЕС посочва, че отказът да се освободят от облагане с данък при източника дивидентите, изплащани на установени в Гибралтар дружества, се дължи на неправилното тълкуване от страна на българските административни и съдебни органи на чл. 194, ал. 3, т. 3 ЗКПО, в резултат на което една такава практика автоматично изключва през релевантния за спора в главното производство период възможността установените в Гибралтар дружества да се ползват от освобождаването от облагане с данък при източника. Тази практика не отговаря на изискванията, установени в съдебната практика на СЕС (т. 66 и т. 67).
В съответствие с определението на СЕС правилно административният съд приема, че е приложимо и решението му по съединени дела С-415/2020, С-419/2020 и С-427/2020 и по дело С-565/2011 относно дължимостта на лихвата, предназначена да компенсира невъзможността да се използва съответната парична сума, внесена в изпълнение на посочената административна практика по неправилно тълкуване и прилагане на националния закон в противоречие с правото на ЕС и съдебните решения на СЕС.
Сумите по чл. 129, ал. 5, т. 1 ДОПК, събрани или наложени от органите по приходите, включително внесени по писмено указание или становище, които с влязъл в сила съдебен или административен акт са признати за подлежащи на възстановяване като недължими, следва да се възстановят с лихвата по чл. 129, ал. 6, изр. 1 ДОПК. Чл. 126, ал. 6, изр. 1 ДОПК е приложим и в настоящия случай, когато сумата, подлежаща на възстановяване е недължимо платена в изпълнение на административна практика и на конкретно дадено указание на орган по приходите, за която с решение на СЕС е прието, че противоречи на правото на ЕС.
Модул "НПК"
(Върховен касационен съд - наказателни дела)
Престъпления против дейността на държавни органи, обществени организации и лица, изпълняващи публични функции, Откриване и несъобщаване, унищожаване или повреждане на културна ценност
Въпрос
Как се определя понятието "културна ценност" в контекста на чл. 278а, ал. 1 НК - чрез легалната дефиниция в чл. 7 ЗКН или чрез категориите в приложение №12 на Наредбата?
Прочетете повече за житейската история, довела до разглеждането на този въпрос от Върховния касационен съд, в пълния текст на съдебния акт:
Отговор
Като културно наследство българското законодателство определя няколко категории вещи. С оглед предмета на делото, интерес представлява регулацията за защита на движимите културни ценности. Няма спор, че официално такъв статут имат вещите, които са идентифицирани и регистрирани като културни ценности. Извън техния кръг, обаче, остават други предмети, също с характеристиките на културна ценност. Такива могат да бъдат вещи, открити и съхранявани от лицето, което ги е намерило, но по отношение на които все още не е изтекъл седмодневният срок за информиране на властта. Такива са и вещите, притежавани от физическо лице в резултат на легален придобивен способ /напр. наследяване/, както е в процесния случай, чието предоставяне за идентификация не е задължително, освен ако собственикът не реши да ги отчужди чрез възмездна сделка. За тези предмети няма как да съществува абсолютна сигурност, че представляват културни ценности, тъй като не са преминали надлежна проверка от компетентния административен орган. Въпреки това, с оглед вероятността да са именно такива, законодателят е предпочел да въведе строга защита и по отношение на тях, използвайки специфична законодателна техника.
Преди всичко е избрал да дефинира понятието „културна ценност“, използвайки общи и широкообхватни критерии. Не са фиксирани точни показатели за измерване на научната или културна стойност на дадена вещ. Старостта, например, е определящ белег на културните ценности, но времевата отдалеченост е относително понятие. Стремежът към обхващане на максимално широк кръг предмети е ясно изразен в текста на чл. 7 ЗКН, според който културна ценност е нематериално или материално свидетелство за човешко присъствие и дейност, природна даденост или феномен, което е от значение за индивида, общността или обществото и има научна или културна стойност, свидетелство за човешко присъствие и дейност, което е от значение за Българската православна църква и другите регистрирани вероизповедания, фрагменти от археологически или други предмети, които са в разрушен вид, съставляват малка част от автентична цялост на предмета, обезличени са в значителна степен, не притежават значима културна, научна или художествена стойност и могат да бъдат определени като масов материал и се включват в научно-спомагателния фонд на музеите при необходимост. Възприемайки посочената дефиниция, законодателят е минимализирал риска от разпиляване и унищожаване на културното наследство за сметка на прецизността при формулировката на понятието „културна ценност“.
На второ място, регламентирани са задължения, свързани с категория предмети, по-широка от категорията „културни ценности“. Те са обозначени с термина вещи, които могат да се определят като културни ценности“. Така например чл. 97 ЗКН гласи, че държавните, регионалните и общинските музеи задължително извършват идентификация при придобиване на вещ, която може да се определи като културна ценност, че физическите и юридически лица, притежаващи вещи или колекции от вещи, които могат да се определят като културни ценности, може да поискат тяхната идентификация по реда на чл. 96, ал. 2. Аналогично Наредба №Н-3/2009г. на министъра на културата /отм./ в чл. 4, ал. 1 борави със същото понятие, като постановява, че на идентификация подлежат движими вещи, които могат да се определят като културна ценност.“
Тази по-широка категория включва вещи, които при идентификация и регистрация биха придобили окончателен статут на културна ценност, но също и такива, за които е възможно комисията да даде заключение, че не съответстват на изискванията за културна ценност.
Отнесена към разгледаната правна уредба на защитените обществени отношения, нормата на чл. 278а, ал. 1 НК криминализира неизпълнението на задължението по чл. 6, ал. 2 Наредбата, според което „с движими вещи по чл. 4, ал. 1, собственост на физически и юридически лица, могат да се извършват възмездни прехвърлителни сделки само след тяхната идентификация като културни ценности“, а както беше посочено по-горе, вещите по чл. 4, ал. 1 са от по-широката категория вещи, които съдържат характеристиките по чл. 7 ЗКН, но не са идентифицирани и регистрирани /каквато е и хипотезата на самата наказателно-правна норма/.
От изложеното става ясно, че бланкетната норма на чл. 278а, ал. 1 НК относно понятието „културна ценност“ препраща към чл. 7 ЗКН, а не към приложение №12 на Наредбата. При наличието на легална дефиниция за понятието „културна ценност“, съдържанието му категорично се определя в съответствие с нея, без да е необходимо да се извежда чрез тълкуване на подзаконови актове. Това е напълно логично, тъй като оценката за принадлежност към някоя от категориите в приложението към Наредбата се извършва едва след положителна идентификация и регистрация на предмета като културна ценност /чл. 2, ал. 2/ от надлежен административен орган, а в случая деянието е обявено за престъпно, именно, защото идентификация и регистрация не са извършени. Прегледът на съдебната практика сочи, че по повод обвиненията за престъпления по чл. 278а, ал. 1 НК позоваването на Наредба №Н-3/2009г. е във връзка с изясняване термините „идентифицирана и „регистрирана, а не за очертаване белезите на „културна ценност“ като предмет на престъплението. От гледна точка на субективната страна на умишленото престъпление, следва да се изтъкне, че докато формирането на представа, вещта притежава характеристиките по чл. 7 ЗКН е във възможностите на всяко наказателноотговорно лице, то съзнание за конкретната категория от изброените в приложение №12, към която принадлежи, е в интелектуалните възможности само на специалисти.
От процесуална гледна точка, следва извод, че липсата на конкретизация относно паметника, от който са били разчленени инкриминираните предмети не представлява съществено процесуално нарушение, тъй като не е обстоятелство, свързано с елемент от състава на престъплението. Върховният съд многократно е имал повод да очертае разликата между обстоятелствената част на обвинението и останалите обстоятелства, посочени в обвинителния акт. /напр. според ТР №2/2002г. на ОСНК на ВКС „Някои реквизити на обстоятелствената част на обвинителния акт обаче не съставляват елементи на обвинението относно извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него. Липсата им не води до ограничаване на правата на правоимащите процесуални субекти, поради което не може да се третира като основание за връщане на делото в досъдебната фаза. … Когато не съставляват признаци на престъплението, фактите от тази категория могат да се установяват в хода на съдебното следствие, да се оценяват от страните и съобразяват от съда.“, според ТР №2/2016 на ОСНК на ВКС „следва да бъде отбелязана липсата на идентичност между обстоятелствената част на обвинителния акт и обстоятелствената част на обвинението. Първото от двете понятия е по-широко. В обстоятелствената част на обвинителния акт освен релевантните обстоятелства, свързани с извършеното престъпление, намират място и други обстоятелства, които са от значение за отговорността на подсъдимия.“ и др./ Друг важен извод е, че не съществува процесуална пречка съдът да установи обективна съставомерност на деянието, респективно да постанови осъдителна присъда при наличие на предпоставките по чл. 301, ал. 1, т. 1-3 НПК, ако в хода на съдебното следствие бъде изяснено, че инкриминираните вещи не се отнасят към категория №2 от приложение №12 на Наредбата, но въпреки това представляват културна ценност. Произнасянето в този смисъл не би представлявало съществено изменение на фактите по обвинението, следователно е процесуално допустимо.
"Българското прецедентно право"
Въпросите и отговорите в бюлетин Dictum - Pro Bono са част от съдържанието на електронното правно-информационно издание "Българското прецедентно право", което е достъпно само за абонати. Изданието включва архив от над 400 000 съдебни актове на Върховния касационен съд и Върховния административен съд, анотирани с въпроси и отговори, правни норми и юридически термини.
* Осреднена цена за годишен абонамент с пакет "Стандарт" за модули "ГПК"/"НПК".
В случай, че не сте сигурни какви ползи ще Ви донесе абонамента, можете да заявите напълно безплатен и неограничен пробен достъп за 7 дни**
** Пробният достъп е еднократен и предназначен само за нови потребители, които нямат профил в системата. Активирането му подлежи на предварително одобрение от редакторите ни.
Какво мислят нашите клиенти?
Ценим всяко мнение и сме горди, че можем да споделим обратната връзка от абонатите на “Българското прецедентно право”
Поздравления за полагания труд на целия екип на "Българско прецедентно право", който винаги съумява да предостави актуална информация по иначе променливата съдебна практика! Всичко написано е ясно, точно и разбираемо!
Продължавайте в същия дух и винаги се стремете към още по-голямо усъвършенстване!
Успех!
– Бети Дерменджиева, адвокат
Много полезно, държите винаги информиран за най-новите решения на ВКС! Лично аз съм се абонирала и получавам на електронната си поща цялата нова практика на върховната ни съдебна инстанция. Препоръчвам "Българско прецедентно право" на всички колеги!
– Десислава Филипова, адвокат
Всеки трябва да го има. Е, не всеки, само който истински упражнява професията.
– Валентина Иванова
Поздравления за екипа! Винаги представяте най - новата и интересна съдебна практика! Изключително полезни сте и ви следя с интерес!
– Христина Русева, адвокат