Dictum – Pro Bono – 2 декември 2025 г.

Свободното установяване на гражданите на Европейския съюз е фундаментално тяхно право. Именно това е причината за тях да не се изисква изрична санкция, респ. разрешение от страна на държавата-членка, в която лицето се установява. Това изконно гражданско право е уредено в първичното европейско законодателство - на първо място в разпоредбата на чл. 49 Договора за функционирането на европейския съюз, както и в Хартата на основните права на Европейския съюз, чл. 15, ал. 2 от която урежда това, че всеки гражданин на ЕС има право да работи и да се установи свободно в друга държава членка. На следващо място правото на установяване е предмет на уреждане и от Директива 2004/38/ЕО от 29 април 2004 година, която урежда в детайли техническите въпроси, свързани с реализиране правото на пребиваване, включително предвижда и урежда правото на постоянно пребиваване на територията на друга държава членка на Съюза. По тази причина, категорично не може да се заключи, че гражданите на ЕС не попадат в хипотезата на чл. 3, ал. 2 ЗГР, тъй като не получавали разрешение за пребиваване. Както бе посочено, резрешението за пребиваване е изначално предоставено ДФЕС и ХОПЕС.

Макар обстоятелствата свързани с пребиваването на гражданите на съюза да подлежат на уреждане в отделен закон, а именно Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства, правото на регистрация в полза на установените в трета страна граждани на ЕС реципрочно на което е задължението на местната администрация да ги регистрира, произхожда от задължението спрямо същите да не се прилага по-неблагоприятен, респ. дискриминационен режим в сравнение с гражданите на съответната държава членка. В подкрепа на това основание, следва да се добави обстоятелството, свързано с разпоредбата на чл. 20 ДФЕС. Същата създава гражданство на Съюза, като всяко лице, което притежава гражданство на държава-членка, е гражданин на Съюза. Според същата норма Гражданството на Съюза се добавя към, а не замества националното гражданство. Това означава, че бидейки граждани на други държави-членки, тези лица се ползват с особено привилегировано положение, приравнени са по права на гражданите на приемащата държава. В този смисъл вписването в регистрите е тяхно право като постояннопребиваващи, тъй като е свързано с реализиране на редица други граждански, политически и социалноикономически права сред тях правото на установените лица да гласуват на местни избори и избори за Европейски парламент, както и да получават административни услуги, каквато е снабдяването с удостоверение за наследници, упражняването на които права отказът от регистрация възпрепятства. В тази връзка разпоредбата на чл. 18 ДФЕС забранява всякаква дискриминация на основание гражданство в рамките на прилагането на правото на ЕС, като материята, свързана с постоянното пребиваване е именно такава. От своя страна чл. 20, пар. 2, б. б ДФЕС гарантира правото на европейските граждани да избират и да бъдат избирани в изборите за Европейски парламент, както и в общинските избори в държавата-членка, в която пребивават, при същите условия, както и гражданите на тази държава; Директива 2004/38/ЕО също урежда правото на свободно движение и пребиваване, като чл. 24 на Директивата гарантира равно третиране с гражданите на приемащата държава членка, освен в строго определени изключения (напр. социални помощи през първите 3 месеца).