Dictum – Pro Bono – 1 октомври 2025 г.

Преди приемане на легалната дефиниция с пар. 1а ДР ТЗ (ДВ бр. 70/1998 г.) понятието „обособена част“ е било нормативно използвано само в общата разпоредба на чл. 716 ТЗ, според която в производството по несъстоятелност се осребряват „недвижимите и движимите вещи като цяло или в обособени части, вещните и другите имуществени права от масата на несъстоятелността. През 1998 г., едновременно с легалното му дефиниране, то вече се включва и в съдържанието на други разпоредби, уреждащи осребряването – изрично се предвижда, че съдът разрешава продажбата на активи по реда на чл. 375-389 ГПК /отм./ като цяло, на обособени части или като отделни активи (чл. 717, ал. 1 и 2 ТЗ), както и че ако тя не се случи, същите права, включително като обособена част, могат да бъдат предмет на сделка, сключена с пряко договаряне (чл. 718, ал. 1 ТЗ); въвежда се забрана за поставяне на кредиторите в по-неблагоприятно положение при продажба като цяло или на обособена част (чрез търг или чрез пряко договаряне) от положението, което биха имали при продажба на активите поотделно (чл. 717, ал. 3 и чл. 718, ал. 4 ТЗ в ред. ДВ бр. 70/1998 г.).

С разширяване на кръга от разпоредби, съдържащи легалното понятие, законодателят е целял да подчертае, че въведеният с разпоредбата на чл. 716 ТЗ императив относно обхвата от продаваеми активи е приложим във всеки етап от осребряването и че не се допуска отклонение от него нито по волята на кредиторите, нито по преценка на съда или на синдика. Последното следва от буквалния текст на новоприетата (тогава) ал. 2 на чл. 717 ТЗ, съгласно която съдът по несъстоятелността разрешава (а не „може да разреши“) продажба като цяло, на обособени части или на отделни имуществени права. Използваният в разпоредбата израз „по предложение на синдика и съобразно решението на събранието на кредиторите не създава за съда правомощие да се отклони от посочените в същата норма начини на предлагане на активите, а единствено го ограничава да даде разрешение само за избрания от кредиторите актив и само в избрания от тях, но допустим от закона, обхват (напр. поединично, а не в обособена част). Тълкуването в подкрепа на императивния характер на разпоредбата на чл. 717, ал. 2 ТЗ следва и от интереса, в чиято полза е установено правилото. Целта на закона е да се предотврати осребряване по волята на някой/някои от кредиторите, имащи мнозинство в събранието, но в ущърб на други кредитори или на самия длъжник, когато определянето на съвкупност от активи почива на произволни критерии, недаващи гаранция за постигане на по-висока цена или за осребряване на иначе непродаваеми вещи. Следователно разпоредбите, с които се въвежда ограничението за формиране на съвкупности, са в защита на обществения интерес (интереса на група лица, а не индивидуалния интерес на отделен съконтрагент) и това предопределя императивния им характер.

Че такава е волята на законодателя, личи и от последвалото изменение на чл. 677, ал. 1, т. 8 ТЗ и въвеждането на новата разпоредба на чл. 717, ал. 3 ТЗ през 2023 г. (ДВ бр. 66/2023 г.). С първата норма изрично е ограничено правомощието на събранието на кредиторите за определяне на начина на осребряване до един от трите подхода, а с втората е указано на съда, че не може да разрешава продажба на активи по различен от законово дефинираните начини. Посочените законодателни промени са въведени при липса на каквото и да е изменение в съществувалите до приемането им обществени отношения, регулирани от разпоредбите за осребряване в производството по несъстоятелност, поради което не може да се счете за основателен поддържаният от касаторите довод, че с тях се установява ново спрямо досегашното правило. Напротив, при идентична обществено-социална обстановка и при съществуващи отпреди изменението, но кореспондиращи му норми може единствено да се заключи, че законодателят е искал да подчертае императивността на по-рано приетите разпоредби относно допустимите начини на осребряване, а не да ги измени.

Съдът не е оправомощен да разреши продажба в нарушение на чл. 717, ал. 2 ТЗ, независимо дали решението на събранието на кредиторите в такъв смисъл е било потвърдено по реда на чл. 679 ТЗ. Приложимият спрямо всички ефект на съдебната проверка по чл. 679 ТЗ се проявява само при отмяна на решението на събранието на кредиторите (тъй като в този случай няма решение), но не и при потвърждаването му, защото определението на съда по чл. 679 ТЗ не формира сила на пресъдено нещо относно законосъобразността на решението по чл. 677, ал. 1, т. 8 ТЗ и следователно не задължава съда по несъстоятелността да се съобрази с него, ако го счете за незаконосъобразно, нито ограничава правомощието за преценка на тази законосъобразност от всеки следващ съд, сезиран с възражение за порок на продажбата.

Начинът на извършване на продажбата на активи от масата на несъстоятелността (поотделно, като обособена съвкупност или като цяло) е част от „установения в производството по несъстоятелност ред за осребряване по смисъла на чл. 646, ал. 1 ТЗ. Императивността на този ред означава, че сключената в негово нарушение сделка е частен случай на договор, противоречащ на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД. И двата института – на чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД и на чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ, разглеждат такава сделка като нищожна, а разпоредбите се отнасят като обща към специална. Разликата между тях не е в порока, чиито последици те уреждат, а в легитимацията и в реда за релевирането му. Тази разлика се обяснява с нееднаквото правно отношение и положение, което кредиторите на масата на несъстоятелността и другите (трети) лица имат към/в производството по несъстоятелност. Договорът по чл. 718, ал. 1 ТЗ (ред. ДВ бр. 105/2016 г.) се сключва за удовлетворяване на кредиторите от получената цена и ако те счетат, че макар и сключена в нарушение на закона, сделката не накърнява правата им, могат да не релевират порока. Поради изискването за бързина при удовлетворяването им обаче това решение следва да бъде взето в ограничен срок, за да се стабилизира своевременно основанието за получаване на подлежащата на разпределяне продажна цена. От друга страна, правен интерес от атакуване на опорочената сделка могат да имат и лица, различни от кредиторите на масата на несъстоятелността. Спрямо тях не може да се приложи специалната норма на чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ, защото поради ограничителния си характер за легитимация и срок тя не подлежи на разширително тълкуване. Въпреки това, предвид тежестта на порока „противоречие на установения ред (частен случай на най-тежкия според законодателната оценка порок „противоречие на закона), на тези лица следва да се признае произтичащата от общата норма на чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД процесуална легитимация за установяване нищожността на сделката. Тази легитимация не следва да бъде ограничавана от изискването за бързина при попълване и осребряване на масата (с което е мотивирано въвеждането на преклузивен срок спрямо кредиторите на несъстоятелността), защото това изискване не е насочено към гарантиране правата на третите лица, съответно не може да създава за тях ограничения. Впрочем, принципът на бързина не следва да се абсолютизира, доказателство за което е обстоятелството, че такъв принцип не се застъпва от законодателя, когато договорът по чл. 718, ал. 1 ТЗ (ред. ДВ бр. 105/2016 г.) страда от други пороци, водещи до нищожност на по-леки и без съмнение подлежащи на релевиране спрямо такава сделка основания за нищожност, като например липса на съгласие или форма.

Основната разпоредба, в която са уредени възможните начини за осребряване, понастоящем е чл. 717, ал. 2 ТЗ и нарушаването на изискването на пар. 1а ДР ТЗ води до противоречие на сделката с тази основна норма. Така сключеният договор обаче се явява в противоречие и с всички други разпоредби, където императивната забрана пряко или косвено е прокарана, включително и с разпоредбата на чл. 718, ал. 1 ТЗ (ред. ДВ бр. 105/2016 г.), тъй като предметът на прякото договаряне не може да се различава от този на търга. Нарушаването на чл. 718, ал. 3 ТЗ (ред. ДВ бр. 105/2016 г.) пък може да е косвена последица – ако неправилното формиране на съвкупността е довело и до понижаване на цената на активите спрямо тази, която би се получила при отделната им продажба.