Dictum – Pro Bono – 25 юли 2025 г.

Условията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушения на правото на Съюза, които се считат за извършени от държавата, са определени от Съда на ЕС както следва: 1. предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти, 2. нарушението на нормата да е достатъчно съществено и 3. да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (решение от 28 юли 2016 г., Tomasova C-168/2015, EU:C:2016:602, т. 22 и цитираната съдебна практика). При постановяване на обжалваното съдебно решение, първоинстанционният съд е разгледал последователно всяко от тези условия.

Нарушението на разпоредбите на чл. 191, пар. 2 ДФЕС и чл. 14 и 15 Директива 2008/98/ЕО на ЕП и Съвета относно отпадъците и за отмяна на определени директиви („Директивата за отпадъците) предоставят права на частноправни субекти.

Съгласно чл. 191, пар. 2 ДФЕС политиката на Съюза в областта на околната среда има за цел постигането на високо равнище на защита, като взема предвид различното състояние на регионите в рамките на Съюза. Тя се основава на принципите на предпазните мерки и превантивните действия, на принципа на приоритетното отстраняване още при източника на замърсяване на околната среда и на принципа "замърсителят плаща. В този контекст мерките за хармонизиране, които отговарят на изискванията за защита на околната среда включват, когато това е необходимо, клауза за нейното опазване, която разрешава на държавите-членки да приемат временни мерки, основаващи се на околната среда, а не на икономически причини, и които са подчинени на процедура на контрол от страна на Съюза.

Разпоредбата на чл. 14, пар. 1 Директива 2008/98/ЕО предвижда, че в съответствие с принципа "замърсителят плаща, разходите за управление на отпадъците се понасят от първоначалния причинител на отпадъците или от настоящите или предишните притежатели на отпадъците.

Чл. 15, пар. 1 гласи, че държавите-членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки първоначален причинител на отпадъци или друг притежател извършва самостоятелно третирането на отпадъците или поверява третирането на търговец, организация или предприятие, извършващи дейности по третиране на отпадъци, или третирането се организира от частна или обществена организация за събиране на отпадъци, в съответствие с членове 4 и 13. Съгласно пар. 2 когато отпадъците са прехвърлени от първоначалния причинител или притежател към едно от посочените в параграф 1 физически или юридически лица за предварително третиране, не отпада отговорността за извършване на цялостно оползотворяване или обезвреждане като общо правило. Без да се засяга прилагането на Регламент (ЕО) №1013/2006, държавите-членки могат да определят условията за носене на отговорност и да решат в какви случаи първоначалният причинител носи отговорността по цялата верига на третиране или в кои случаи отговорността на причинителя и на притежателя може да бъде поделена или прехвърлена между лицата, участващи във веригата за третиране.

Необсъждането от страна на касационната инстанция (ВАС) на доводи на страните не е предмет на исковото производство за ангажиране отговорността на ответника на основание чл. 4 пар. 3 ДЕС.

Съгласно съдебната практика на Съда на ЕС нарушението на правото на ЕС е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 56 и решение от 28 юли 2016 г. по дело С-168/2015, т. 26). Според Съда на ЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото право на ЕС (решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53, решение от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и решение от 28 юни 2016 г. по дело С-168/2015, т. 24). Преценката за това дали допуснатото нарушение на правото на ЕС е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции (решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/2011, т. 43 и решение от 12 декември 2006 г. по дело C-446/04, т. 21).

Принципът „замърсителят плаща е транспониран в чл. 67 ЗМДТ и този принцип е приложим при определяне размера на ТБО за всички периоди, за които на дружеството са установени задълженията, предмет на съдебния спор по адм. дело №9452/2019 г. Законосъобразен е изводът му, че нормата от националния закон съответства на правото на ЕС. В съответствие с тълкуването на чл. 14 и чл. 15 Директивата за отпадъците, дадено в решенията на Съда на ЕС по дело С- 254/2008 и дело С-551/2013е прието, че чл. 67 ЗМДТ е съобразен с широката свобода на преценка, която Директивата предоставя на държавите членки, както и че не е нарушен принципът на пропорционалност при разграничението в основата за определяне размера на ТБО между предприятията и физическите лица. Основателни в тази връзка са доводите на ответника, че съгласно цитираната съдебна практика на Съда на ЕС е допустимо таксата да се определя според критерий различен от действително генерираните от конкретен обект отпадъци, какъвто в случая се явява вида, площта, предназначението и другите характеристики на притежавания от ищеца имот, както и разграничението между отделни категории ползватели на услугите – предприятия и физически лица. Съгласно цитираната съдебна практика, единственото ограничение пред предоставеното на държавите – членки право на преценка, е използваният метод да не води до начисляване на някои „притежатели“ на явно несъразмерни разходи спрямо обема или естеството на отпадъците, които могат да бъдат генерирани.

Материалноправните предпоставки за реализиране на отговорността на държавата за вреди от правото на ЕС, в това число и за вредите от нарушение правото на Съюза при постановяване на окончателен правораздавателен акт на съд, са установени при условията на кумулативност – при липсата на която и да е от тези предпоставки, отговорност не се ангажира. След като не се установява съществено нарушение на чл. 191, пар. 2 ДФЕС и чл. 14 и чл. 15 Директивата за отпадъците, то е безпредметно на обсъжда съществуването на причинно – следствена връзка с настъпването на твърдените вреди и техния размер.