Dictum – Pro Bono – 14 юли 2025 г.

Върховният съд константно е тълкувал това понятие като такива действия, които са неприлични, безсрамни, грубо противоречащи на установения обществен морал и ред. Същите тези действия трябва да бъдат открито демонстрирани и да засягат обществения ред по начин, който изразява явно неуважение към обществото. В случая, подсъдимите с демонстрираното пренебрежение към полицейските служители, с агресивните си действия не само към пострадалото лице, но и към самите инспектори, с безцеремонната си словесна атака, с несъобразяването с дадените им указания от съответните държавни органи каквито са двамата свидетели, изцяло покриват критериите на този елемент от състава на хулиганството. Следва да се има предвид и още нещо, че грубо нарушаване на обществения ред не е достатъчно само да е свързано с непристойните действия, но същите те да са довели до грубо нарушаване именно на обществения ред. Това означава, че действията трябва да са имали значително негативно въздействие върху спокойствието, сигурността и нормалното функциониране на обществото. Съдебната практика многократно се е произнасяла и е давала примери за непристойни действия – това могат да бъдат ругатни, псувни, крещене, агресивно поведение, обиди, блъскане, чупене на предмети и др. Грубото нарушаване на обществения ред е свързано със създаване на обстановка на смут, страх, безпокойство или възмущение сред неопределен кръг от хора. От друга страна, неуважението към обществото е субективният елемент на престъплението – целта или мотивът на дееца. Деецът трябва да е съзнавал, че с действията си не просто нарушава реда, а демонстративно пренебрегва установените норми и ценности на обществото, проявявайки дързост и цинизъм. В случая състоялият се побой и саморазправа, съпротивата срещу орган на власт представлява именно пренебрегване на цитираните ценности чрез проявена дързост и цинизъм. Не следва да се забравя, че при хулиганството основната цел е да се прояви предизвикателство към обществения морал и правила. Освен това няма значение дали действията са насочени срещу конкретно лице или не – важното е отношението към обществото като цяло. Предизвикателно поведение, което се е обективира не само във физическа агресия, но и в словесно отношение и пренебрежение към полицейските служители, само по себе си представлява негативно и пренебрежително отношение към обществото като цяло и създадените от него структури и правила на поведение. По отношение на възражението за липса на елемента „обществено място“, тоест липса на „публичност“ следва да се има предвид, че действително публичността е свързана с място, достъпно за множество хора, но и където може осъщественото да стане достояние на такива. Въпросната нива е била разположена до обществен път, от където минават множество хора и точно така се е случило със случайно явилите се двама служители на реда. Действително, действията на осъществяващите деянието трябва да са възприети и от други хора или евентуално да е имало възможност за това, за да има явно неуважение към обществото и в случая именно това се е случило. Друго щеше да е, ако въпросните действия са извършени на усамотено място, където никой да не може да ги възприеме или чуе. ВКС не дава в своята практика изрично легално определение на „обществено място“ в контекста на чл. 325 НК, тъй като то не е формален признак. Вместо това фокусът на върховната инстанция последователно е бил върху последиците и въздействието на деянието. Практиката приема „обществено място“ или „място достъпно за публиката като всяко едно, което е предназначено или обичайно се ползва от неопределен брой лица, или където случайно могат да се окажат хора – улици, площади, паркове, градини, транспортни средства, училища, учреждения, спортни съоръжения, стълбища, общи части или всичко, което е достъпно и видимо за външни лица, каквото е именно и процесното място. За „публичност“ ВКС изрично отбелязва, че не е задължително действията да са извършени на класическо „обществено място“. Достатъчно е те да са станали или да могат да станат достояние на други лица. Следва отново да се подчертае, което по всяка вероятност е убягнало от тълкуването на защитата възможността действията да бъдат възприети от неопределен брой хора, без да е задължително това да се е случило. Многократно ВКС е акцентирал върху общественоопасния характер и въздействието на хулиганските действия, а не толкова върху тяхното формално място на извършване. Макар най-често хулиганството да се проявява на „обществени места, същността е в това, че действията нарушават грубо обществения ред и изразяват явно неуважение към обществото, като тези два елемента са неразривно свързани с „публичността на деянието – не в смисъл на формално извършване на публично място, а в смисъл на достигане до съзнанието на достатъчен брой хора или възможността да се достигне, за да се постигне общественоопасния резултат и да се прояви съответно отношение към обществото – всичко гореизложено е и в контекста на Постановление №2/29.11.1974 г. на Пленума на ВС. Принципът in dubio pro reo е фундаментален в наказателното право, включително и в българското. Въпреки, че не е изрично кодифициран с латинския си израз в правна норма, той произтича от конституционния принцип за презумпция за невиновност – чл. 31, ал. 3 Конституцията на Република България, както и от процесуалните норми, уреждащи тежестта на доказване и свободната оценка на доказателствата от съда. Буквално преведен този принцип означава – „При съмнение – в полза на обвиняемия“, тоест, всяко съмнение относно фактите, които обуславят вината, се тълкува в полза на подсъдимия. Изводът е, че ако след събиране и оценка на всички доказателства в един съдебен процес остане разумно съмнение относно вината на подсъдимия, то съдът трябва да реши делото в негова полза. Основните характеристики и последици на разглеждания принцип са, че трябва да има „разумно съмнение, но това не означава, че всяко съмнение води до оправдаване. Става дума за разумно такова и същевременно непреодолимо, което не може да бъде премахнато от събраните доказателства. Много важно е да се подчертае, че принципът не се прилага към всяко отделно доказателство, а към общата оценка на доказателствения материал в края на процеса. Едно подобно тълкуване на нормата на чл. 325, ал. 2, предл. първо НК не може да се приеме като правилно. Следва и в тази връзка да се има предвид Постановление 2/1974 г. на ОСНК на ВС. Обобщено тази квалифицираща предпоставка изисква съпротивата да е насочена срещу лице, което изпълнява правомощията си като орган на власт – каквито безспорно са полицаите, които към момента на деянието са осъществявали освен всичко останало и дейност по опазване на обществения ред. Това че двамата инспектори – полицаи са имали и други правомощия свързани със специална операция по никакъв начин не отменя основното им задължение по опазване на обществения ред и ненапразно в решението си по възобновяване ВКС отбелязва, че в този случай следва да се отчете нормата на чл. 39, ал. 1 и ал. 2 ЗМВР. За това квалифициращо обстоятелство е важно да се докаже наличието на съпротива, тоест, активни действия, целящи да възпрепятстват изпълнението на служебни задължения. Освен това лицето срещу когото е насочена същата тази съпротивата следва да е орган на власт, което отново е безспорно установено – полицейски служители, които са се легитимирали. Понятията „изключителен цинизъм или дързост“ са оценъчни и съдебната практика на ВКС е дала насоки за тяхното тълкуване, които в процесния случай са спазени. Така например – „изключителен цинизъм“ обикновено се свързва с действия, които грубо и скандално накърняват морални норми, обществено приличие и са извършени с демонстративно презрение към тези норми. В случая побоят, заканите, съпротивата, циничните вербални и физически действия накърняват не само моралните норми, но и общественото приличие и с осъщественото подсъдимите са изразили демонстративно презрение към тях. Що се отнася до „изключителната дързост“ това са действия, които демонстрират явно пренебрежение към обществото и неговите норми, извършени са с особена наглост, нахално, без страх от последиците и без оглед на присъствието на други лица. Често включват посегателство върху личността или имуществото, извършено по особено брутален или предизвикателен начин.