Dictum – Pro Bono – 11 юни 2025 г.

Съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК, уреждащ диспозитивното начало в гражданския процес, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Предмет на делото е спорното материално субективно право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Той се определя от ищеца в исковата му молба съобразно наведените от него фактически твърдения и искания, като именно в тези рамки съдът има правомощия да разгледа спора и да се произнесе с решение. Според ТР №1/27.04.2022 г. по тълк. д. №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката. Ако искът се отхвърли поради неосъществяване на твърдения от ищеца опорочаващ факт, само този факт се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо. Останалите опорочаващи сделката факти, ако има такива, не се преклудират и могат да бъдат предмет на нов иск.

Доколкото съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес при предявени искове за недействителност на сделки, той няма правомощия по своя инициатива да въвежда служебно обстоятелства по делото, изменящи предмета му, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. Освен това според решение №198 от 10.08.2015 г. по гр. дело №5252/2014 г. на ВКС, IV г. о. когато са предявени искове за недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята на ищеца. Каквато и поредност, и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове са предявени в условията евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона, през по-леките – липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет и противоречие на морала, до най-лекия – липсата на форма.

Ако съдът приеме, че сделката е валидна, той е длъжен след това да разгледа основанията за унищожаемост, също подредени според тежестта на порока: от най-тежкия – поради неспазване на режима на настойничеството и попечителството, през по-леките – поради неспособност да се разбират или ръководят действията, поради заплашване, поради измама, поради грешка, до най-лекия – поради крайна нужда. Ако съдът приеме, че сделката не подлежи на унищожаване, той е длъжен след това да разгледа съответното основание за недействителност, напр. за извършването й от мним представител (без или извън надлежно учредената представителна власт). Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, както и когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Според ТР №5/30.05.2022 г. по тълк. д. №5/2020 г. на ОСГТК на ВКС договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си, е унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД.