Dictum – Pro Bono – 21 май 2025 г.

Съгласно чл. 128, ал. 1, т. 8 АПК на административните съдилища са подведомствени всички дела по искания за обявяване на нищожност, обезсилване или отмяна на решения, постановени от административните съдилища. Според чл. 128а, ал. 1 и 2 АПК исковете за обявяване на нищожност на решения и определения, които преграждат по-нататъшното развитие на производството, постановени от административните съдилища или от Върховния административен съд, могат да се подават безсрочно, като се подават пред съответния административен съд.

Нищожен би бил съдебен акт притежаващ недостатъци, свързани с функционирането на съда, с надлежното сформиране на състава му, с изключителното му овластяване да разрешава съдебни спорове, с формата му или с абсолютната невъзможност да бъде разбрана изразената воля. Нищожно съдебно решение ще е налице, когато е постановено от незаконен състав, или с участието на лице, което не е съдия в съответния съд, устно е или е неподписано. Такива доводи нито се навеждат, нито се констатират от събраните по делото доказателства.

Не би могло да се възприеме тезата, че всяко допуснато нарушение на норма от първичното или вторичното право на Европейския съюз води до нищожност на съдебния акт, засегнат от допуснатото нарушение.

Разпоредбата, която установява на междудържавно ниво принципа на ефективна правна защита е член 19 ДЕС, Според същия член, държавите членки предоставят средства за защита, достатъчни за осигуряване на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза. Същевременно държавите членки осигуряват ефективна правна защита, като следват принципа на процесуалната автономия. Това означава, че в областите, които не са обхванати от правото на ЕС, държавите-членки са длъжни да установят процедури за защита на правата на гражданите съгласно правото на ЕС. Необходимостта държавите членки да прилагат принципа на ефективна правна защита е накарала Съда на ЕС да приеме конкретни механизми за гарантиране на тази защита. Един от тези механизми е отговорността на държавите членки за обезщетение за вреди при нарушения на правото на ЕС, които са причинили вреди на физическо лице в конкретна ситуация. В своята съдебна практика Съдът е посочил, че държавите членки имат също така задължението да обезщетяват своите граждани за вредите, причинени от нарушения на правото на ЕС от страна на националните съдилища. Именно това е материалноправния механизъм, установен като способ за обезвреда на всеки засегнат гражданин на съюза. Негова основна цел е да гарантира, че в ситуация, в която съдът на държава членка причинява вреда на гражданин, като нарушава правото на ЕС чрез свой съдебен акт, гражданинът разполага с правно средство за защита, за да получи обезщетение за това нарушение. Способите за реализиране на тази компенсация са в дискрецията на държавата, като такива искове могат да бъдат предявени въз основа на националните процесуални правила съгласно материалноправните основания, установени от Съда на Европейския съюз в неговата съдебна практика.

От друга страна, при съблюдаване на принципа на правната сигурност в съчетание с този за процесуалната автономия на държавите - членки, липсва установено изискване за преустановяване действието на незаконосъобразния съдебен акт извън изискването за обезщетяване на всички увреждания, причинени на страната от него, които се намират в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с увреждащото решение. Възприемане на обратното разбиране, изложено от страна на касатора би било в нарушение на споменатия принцип на правната стабилност, който бива гарантиран посредством влизането в сила на окончателния съдебен акт.

Категорични в това отношение са мотивите, изложени от Съдът на Европейския съюз по дело С-261/2021, според които:

51 „ …. член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС не задължава държавите членки да позволят на правните субекти да поискат отмяна на влязъл в сила съдебен акт, постановен от съответната юрисдикция като последна инстанция, с мотива, че този акт не е съобразен с тълкуването на правото на Съюза, дадено Съда в отговор на преюдициално запитване, отправено по същото дело.

52 Този извод не може да бъде оборен с аргумент от член 4, параграф 3 ДЕС, който задължава държавите членки да вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Всъщност, когато става дума за системата от способи за защита, необходими за осигуряването на ефективен съдебен контрол в областите, обхванати от правото на Съюза, член 4, параграф 3 ДЕС не може да се тълкува в смисъл, че изисква от държавите членки да установяват нови правни способи, при все че това не им се налага по силата на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС (решение от 21 декември 2021 г., Randstad Italia, C‑497/2020, EU:C:2021:1037, т. 66).

53 Посоченият извод не може да бъде поставен под въпрос и с оглед на член 267 ДФЕС.“

Следва да бъде посочено ясно, че нарушенията допуснати в производството са различни и с различен ефект от тези, допуснати при постановяване на самия съдебен акт, т. е. при решаването на спора. На база процесуалната автономия на държавите членки е утвърдена съдебната практика, че нарушенията допуснати в хода на производството най-общо в някои случаи могат да се явят основания за незаконосъобразност и са повод за отмяна на съдебния акт, а не за неговото прогласяване за нищожен. Основанията за последното касаят изключително самия правен документ, доколкото същият бива така опорочен, че представлява правно нищо, което следва да бъде обявено именно с оглед спазване принципа на правната сигурност. Прогласяването на съдебен акт за нищожен означава признание за това, че същият не съществува и доколкото естествен завършек на всяко производство е приключването му с окончателен съдебен акт, се явява основание за продължаване на съдопроизводствените действия до изготвяне на валиден такъв.