Dictum – Pro Bono – 14 май 2025 г.

Забраната за злоупотреба с права е правен принцип, който се провежда чрез конкретни правни норми в областта на материалното и процесуалното право. Той е закрепен в чл. 57, ал. 2 КРБ, в разпоредбата на чл. 289 Търговския закон, съдържа се в изискванията за спазване на добрите нрави, както и за добросъвестността, залегнали в различни норми на ЗЗД, в чл. 8, ал. 1 и 2 КТ и в други граждански закони. В гражданския процес принципът е заложен в чл. 3 ГПК.

Разпоредбата на чл. 3 ГПК гласи, че участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината.

Злоупотребата с процесуални права може да има различни проявни форми, включително извършване на допустими процесуални действия, чрез които обаче се цели заобикаляне на закона или увреждане на насрещната страна. В практиката на ВКС по чл. 3 ГПК са разгледани такива случаи, например: създаването на верига от частни жалби, които забавят процеса; злоупотреба с право на отвод; когато чрез искането за тълкуване на решението се иска признаване на нови факти или постановяване на нещо различно от отразеното в решението.

Възможностите, с които съдът разполага, за да противодейства на превратното упражняване на процесуални права, зависят от конкретното нарушение. Когато злоупотребата цели неоснователно забавяне на делото, съдът е длъжен да вземе мерки да организира адекватно своевременното му разглеждане, включително като не уважава неоснователните искания на страните, дисциплинира ги със средствата на ГПК, преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право. Другата възможност е присъждането на обезщетение за вреди, включително и неимуществени. Налице е и практика, която приема, че съдът не дължи произнасяне по възражение, лишено от правен интерес и упражнено в противоречие с принципа на чл. 3 ГПК, забраняващ злоупотреба с процесуални права.

Същевременно в решение №257 от 14.07.2011 г. на ВКС по гр. д. №1149/2009 г., IV г. о., са дадени критериите, според които съдът следва да преценява дали е налице злоупотребата с право за сезиране. Макар решението да е посветено на злоупотребата с право на обезпечение на иска, същите разсъждения следва да се прилагат и за другите молби, с които се инициира самостоятелно производство, включително и исково. Според тези критерии няма да има злоупотреба тогава, когато лицето подава сезиращата молба със съзнанието, че упражнява съществуващо свое субективно право, като е без значение дали това право действително съществува и дали е избран правилно пътят за неговото упражняване. Ако е налице злоупотреба с право, увреденият може да се удовлетвори по пътя на общия деликт.

Законът обявява за недействителни определени договори и едностранни изявления, като същевременно не забранява на страните по тези договори да искат обявяване на тяхната недействителност. Постоянната практика на ВС и ВКС, според която отказът от наследство, което преди това е било прието, е недействителен. Макар това да не е подчертано изрично, в практиката на ВКС се приема за допустимо възражението за недействителност на отказ от наследство да се прави от лицето, което се е отказало от наследството или от неговите наследници.

Няма колебание в практиката на ВКС, че разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗН е императивна и за спазването й съдът следи служебно.

Нарушаването на изискването на чл. 75, ал. 2 ЗН за участие на всички съсобственици в делбата може да се дължи на различни причини. Една от възможните причини е зачитането от делбения съд на направен отказ от наследство и изключване от кръга на съделителите на лицето, извършило отказа, при това без да бъде установено, че отказът е недействителен поради предходно приемане на наследството. Съдът, който разглежда последиците на тази делба, обаче, е длъжен да приложи императивната норма на чл. 75, ал. 2 ЗН и да констатира нищожността на предходна делба, включително в хипотеза, при която възражението за недействителност на отказа от наследство се прави пред него от лицето, извършило този отказ. От една страна липсва законово ограничение на кръга на лицата, които могат да се позоват на нищожността на отказа от наследство, а оттам и на нищожността на делбата, извършена без участието на отказалия се наследник. Упражняването на възражението за недействителност не представлява злоупотреба с право, а с него се предявяват субективни права, които съдът следва да разгледа. От друга страна съдът е длъжен служебно да приложи императивната правна норма на чл. 75, ал. 2 ЗН, когато констатира, че извършената делба е нищожна поради неотчитане нищожността на направен отказ от наследство и неконституирането като съделител на лицето, направило недействителен отказ от наследство.