Dictum – Pro Bono – 5 май 2025 г.

Корелацията между спора за правото на приспадане на данъчен кредит и този за съществуването на установените с РА публични задължения, респ. за законосъобразността на утежняващия административен акт следва пряко от разпоредбата на чл. 88 ЗДДС, тъй като резултатът за данъчния период е функция на съотношението между сумата на изискуемия от ДЗЛ данък за периода и общата сума на данъчния кредит. Редуцирането на сумата на данъчния кредит при отречено от администрацията право на приспадане, упражнено в съответния данъчен период, има за последица намаляване на данъка за приспадане, установяване на данък за внасяне вместо деклариран данък за приспадане или по-голям от декларирания данък за внасяне.

Несъмнено получаването на стоките/услугите по облагаемите доставки и използването на стоките/услугите за независимата икономическа дейност на ДЗЛ са част от пораждащия правото на приспадане на данъчен кредит фактически състав /вж. чл. 68, ал. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС/ и като релевантни за съществуването на спорното правоотношение факти са предмет на доказване – чл. 153 ГПК. При действието на чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с пар. 2 ДР ДОПК в тежест на ДЗЛ е да установи несъмнено осъществяването на пораждащия данъчното предимство фактически състав. Това доказване е главно, а не насрещно и следва да е пълно. Дължимо е отграничаването на доказателствената тежест за издателя на утежняващия административен акт за установяване на фактическите основания за издаването му по чл. 170, ал. 1 АПК във вр. с пар. 2 ДР ДОПК. Въведеното с РА твърдение за съществуване на публични задължения е иманентно свързано с правното отричане на заявеното ДЗЛ данъчно предимство заради ефекта на данъчния кредит върху резултатите по данъчни периоди по ЗДДС /вж. чл. 88 от закона/.

Непредставянето на поискани от доставчика доказателства не обуславя извод за липса на такива доказателства. Презумпцията на чл. 37, ал. 4 ДОПК е относима единствено към субекта на процеса - вж.- чл. 37, ал. 1 - 4 ДОПК и чл. 9, ал. 1, т. 2 ДОПК. Пропускът на субекта ФЛ или ЮЛ /а не доставчика, който е участник без да е страна - чл. 9, ал. 3 ДОПК/, поражда процесуалната възможност на другият субект - административния орган, да приеме, че изисканите, но непредставени доказателства, не съществуват. Неизпълнението на задължението на другите участници в производството да представят данните по чл. 37, ал. 5 ДОПК не е скрепено с процесуалната тежест по ал. 4 от кодекса, а е възможен източник на административнонаказателна отговорност /вж. чл. 273 ДОПК/.

Доставката на стоки не е обвързана с прехвърлянето на правото на собственост, а с овластяването на друго лице да се разпорежда фактически като собственик с материалната вещ (в този смисъл решението на Съда по дело С-78/2012, т. 35). Преки първични доказателствени средства за придобиване на това право върху стоките по фактурите са приложените към тях кантарни бележки и приемо-предавателни бележки. Убеждаващото им въздействие не се разколебава от показанията на управителите на част от доставчиците, дадени в наказателно производство. С арг. от чл. 42, ал. 3 ДОПК органите по приходите имат достъп до събраните по реда на НПК доказателства, които са от значение за установяване на задълженията за данъци и за задължителни осигурителни вноски. Получаването на достъп и на копия от събраните по реда на НПК доказателства не освобождава органа по приходите от задължението му за събиране на доказателства по чл. 37, ал. 1 ДОПК. Способът за събиране на доказателства, чийто носител е физически лице без качеството страна в процеса, са писмените му обяснения (вж. чл. 57, ал. 1 ДОПК). Това лице може да бъде разпитано като свидетел в хода на съдебното производство (арг. чл. 57, ал. 3 ДОПК) и така в състезателния процес да се проверят обясненията му от извънсъдебната фаза на производството. Писмени обяснения не са получени от управителите на доставчиците в ревизионното производство.

Пряко производно доказателствено средство за получаването на доставките са счетоводните записвания на получателя (чл. 182 ГПК във вр. с пар. 2 ДР ДОПК).

Индиция за извършването на доставките са плащането по повечето от фактурите заради генетичната и функционална връзка между насрещните престации по двустранните договори.

Съществено изискване към квазиданъчното събитие по чл. 25, ал. 7 ЗДДС е към момента на плащането елементите на бъдещата доставка да са вече известни, т. е стоките или услугите да са точно определени /в този смисъл решението на Съда по дело С-549/2011, т. 28/. Тази определеност съществува. Престацията на доставчиците е конкретизирана. При липсата на спора за извършено плащане е в противоречие с материалния закон правният извод на съда за отричане правото на приспадане по фактурите за авансово плащане.