Dictum – Pro Bono – 16 април 2025 г.

По аргумент от чл. 153, ал. 1 АПК страни по делото са оспорващият, органът, издал административния акт, както и всички заинтересовани лица. По силата на чл. 154, ал. 1 АПК съдът е длъжен да ги конституира служебно. Оспорващият е лицето, сезирало съда с жалба против акт, който го засяга неблагоприятно (чл. 147, ал. 1 АПК), а заинтересованите страни са тези лица, за които актът е благоприятен. Те имат възможността да участват в процеса, за да защитят благоприятните последици, които произтичат за тях от издаването на съответния акт, и чието отпадане е застрашено с упражненото пред съда право на оспорване. Предвид изложеното и доколкото търговско дружество е притежател на разрешението, което се отнема с оспорената заповед, очевидно това дружество не черпи благоприятни последици от издаването на оспорения административен акт. Тъкмо напротив, последното има отрицателно въздействие върху възможността му да упражнява дейността по осъществяване на таксиметров превоз на пътници. По изложените съображения конституирането на търговското дружество като заинтересована страна не отговаря на правното положение, което този субект има спрямо спорното право и съставлява порок, обуславящ недопустимостта на постановеното решение по отношение на него. Възможността на дружеството да участва в процеса е регулирана от чл. 147, ал. 1 АПК, но няма данни то да се е възползвало от нея. Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 АПК регламентира като условие за допустимост на оспорването на индивидуалния административен акт наличието на личен правен интерес за лицето, сезирало съда. Този интерес принадлежи на гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. Като една от абсолютните предпоставки за допустимост на съдебното производство, правният интерес е тясно свързан с института на правото на оспорване. Според административноправната теория и практика правото на оспорване представлява публично субективно потестативно право, осъществявано по съдебен ред, което принадлежи на граждани и юридически лица, чиито права и законни интереси са засегнати (нарушени или застрашени) със съответната проява на административна власт. (в този смисъл Решение №21/26.10.1995 г. по конституционно дело №18/1995 г. на Конституционния съд на Република България). Еднозначна е съдебната практика на Върховния административен съд, че това засягане следва да е пряк резултат от действието на административния акт, а отмяната на последния трябва пряко да води до удовлетворяване интереса на адресата. Както първоинстанционният съд правилно посочва, правният интерес е налице тогава, когато без обжалването жалбоподателят не би могъл да защити своите права или законни интереси, т. е. ако сезирането на съда е абсолютно необходим и единствен път за правна защита, чието неизползване би довело до неблагоприятни за адресата правни последици. В тази връзка, както е посочено в Решение №5 от 17.04.2007 г. на Конституционния съд на Република България по конституционно дело №11/2006 г., гражданите, организациите и органите, които атакуват по съдебен ред определен административен акт, следва да докажат правомерна, лична и обоснована заинтересованост. Според теорията и съдебната практика подлежащият на доказване интерес е правен, когато засяга правната сфера на оспорващия, пряк – когато правата или законните интереси се засягат или могат да бъдат засегнати непосредствено от акта и когато с отмяната му непосредствено се премахват неблагоприятните последици или се постигат благоприятни такива, и на последно място, той е личен, когато отрицателната рефлексия е именно в сферата на конкретното лице, упражнило правото си на жалба – когато то, а не някой друг, защитава съответните права, свободи и законни интереси. Таксиметровият превоз на пътници е правно регламентирана дейност, която се осъществява в съответствие с правилата, съдържащи се в ЗАвтП и Наредба №34/1999 г. Съгласно разпоредбата на чл. 12, ал. 1 ЗАвтП тя се извършва от търговец, притежаващ удостоверение за регистрация, или от включен в издаденото удостоверение водач, от името на регистрирания субект. По силата на ал. 2 с. з. удостоверенията за регистрация по ал. 1 се издават от кметовете на общините или от оправомощени от тях длъжностни лица по адреса на управлението на търговеца, при условие, че по отношение на последния са налице следните три кумулативни предпоставки, а именно: 1) отговаря на изискванията за благонадеждност; 2) разполага с поне едно собствено, наето или на лизинг превозно средство, което отговаря на изискванията по ал. 7, и 3) няма публични задължения. Съгласно чл. 12, ал. 6 ЗАвтП за издаване на удостоверение за регистрация и за вписване в единния таксиметров регистър (по ал. 4 ЗАвтП) търговецът подава заявление до кмета на общината, към което прилага документите, определени с наредбата по чл. 12а, ал. 5 от закона, както и списък на водачите, които ще извършват дейността от негово име, и списък на превозните средства, с които ще извършват дейността. Когато таксиметровият превоз се осъществява от лице, неидентифициращо се с търговеца – притежател на удостоверението за регистрация, освен да бъде вписан в последното, водачът следва да разполага с документа, предвиден в чл. 24 ЗАвтП, а именно – разрешение от съответната община, на територията на която ще се извършва превозът, по отношение на използвания за осъществяване на дейността автомобил – сравн.: чл. 31, ал. 1, т. 1 Наредба №34/1999 г. По силата на цитираната разпоредба, именно този документ водачът следва да представи при евентуална проверка от компетентните органи. По аргумент от чл. 24а, ал. 1 от закона, такова разрешение се издава за всеки автомобил и в него се вписват и данните на водачите, които ще осъществяват таксиметров превоз с това МПС от името на регистрирания търговец. За целта, според ал. 2 с. з., се подава заявление, а органът преценява две обстоятелства: 1) дали таксиметровият автомобил отговаря на изискванията на наредбата по чл. 12а, ал. 5 и дали за него има издадено удостоверение за техническа изправност с допълнителен преглед за таксиметров превоз на пътници и дали е вписано в регистъра по чл. 12, ал. 4; както и 2) дали регистрираният търговец няма задължения за данъци и осигурителни вноски, освен когато са разсрочени или отсрочени по законов ред. Като един от документите, необходими за законосъобразното упражняване на таксиметровата дейност, разрешението по чл. 24 ЗАвтП несъмнено създава права за водача, чиито данни са вписани в съдържанието му. Обратно - прекратяването на действието на този документ лишава вписания водач от възможност да упражнява дейността чрез посочения автомобил. Независимо че законът предвижда издаването на това разрешение да се осъществява само между търговеца-притежател на удостоверението за регистрация, и съответния кмет, от което следва и логичният извод, че именно търговецът е този, който би следвало да върне отнетото разрешение в общината, отнемането на разрешителния акт има правопогасителен ефект спрямо възможността на вписания водач да упражнява таксиметров превоз. Следователно, заповедта по чл. 28, ал. 1, т. 6 Наредба №34/1999 г., с която се прекратява действието на разрешението за таксиметров превоз, засяга пряко и непосредствено лицето, което е вписано в него като водач, осъществяващ дейността от името на търговеца, но за своя сметка. Безспорно отмяната на тази заповед по съдебен ред ще има благоприятни последици лично за този правен субект, т. к. за него ще възникне отново правото да извършва таксиметров превоз в съответствие с приложимата нормативна регламентация. В този смисъл физическото лице, за когото има данни по делото и не се спори, че и той, и управляваният от него автомобил са вписани в разрешението, което се отнема с процесната заповед, има правен интерес от оспорването й, т. к. е пряко и непосредствено засегнат от разпоредените с нея правни последици.