Dictum – Pro Bono – 31 март 2025 г.

Съобразено със съюзното право - чл. 138, пар. 1 и чл. 14, пар. 1 Директива 2006/112/ЕО на Съвета (и интерпретацията му в т. 31 от решението на СЕС по дело С-273/11) е разбирането за прилагане на освобождаването на вътреобщностната доставка на дадена стока когато правото на разпореждане като собственик с тази стока е прехвърлено на приобретателя и продавачът докаже, че посочената стока е изпратена или транспортирана в друга държава членка и че вследствие на това изпращане или транспортиране същата стока е напуснала физически територията на държавата членка на доставката. При ВОД придобиващият стоките следва да е друго ДЗЛ и данъчно незадължено юридическо лице, действащо на територията на държава членка различна от тази, в която е започнало изпращането или превоза на стоката. Според т. 32 от цитираното решение, прехвърлянето в полза на приобретателя на правото да се разпорежда с материалната вещ като собственик е присъщо на всяка доставка на стоки без да е определящо за вътреобщностния характер на съответната операция.

В т. 30 от решението на Съда по дело С-676/2022 е припомнено, че Директивата за ДДС не съдържа уредба на доказателствата, които следва да представи ДЗЛ, за да се ползва от освобождаването ДДС и затова за държавите членки е задачата да определят условията за освобождаване на ВОД, като при това се осигури ясно прилагане на тези условия и се предотврати всяко възможно отклонение от данъчно облагане, избягване на данъци или злоупотреба. При упражняването на тези правомощия държавите членки следва да спазват основните принципи на правото на Съюза, включително принципите на правна сигурност и на пропорционалност. Цитираното решение отново дефинира материалноправните изисквания за прилагане на освобождаванията – качеството ДЗЛ, прехвърляне на правото на разпореждане като собственик със стоката и физическото преместване на стоките от една държава членка в друга /т. 20 от решението/. Съдът е очертал и хипотезите, в които неспазването на формално изискване може да доведе до загуба на правото на освобождаване от ДДС /т. т. 26-28 от решението/ - участието на ДЗЛ в данъчна измама, застрашила функционирането на общата система на ДДС и нарушение, което препятства убедителното доказване на материалноправните условия (това ограничение е неприложимо, ако администрацията разполага с информация, за да установи, че материалноправните условия са изпълнени).

Националното позитивно право урежда освобождаването на ВОД с прилагане на нулева ставка на ДДС – чл. 53, ал. 1 ЗДДС. При действието на чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с пар. 2 ДР ДОПК за ДЗЛ е тежестта да установи с убедителността на пълното доказване юридическите факти, представляващи основание за освобождаване на ВОД. За насрещното доказване на администрацията не съществува изискване да е пълно.

Дължимо е разграничаване на тежестта на ДЗЛ за докаже несъмнено предпоставките за освобождаване на ВОД от тази на администрацията да установи фактическия състав, пораждащ задължението на доставчика да начисли данъка (съобр. чл. 25, ал. 6, т. 1; чл. 82, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗДДС и чл. 170, ал. 1 АПК във вр. с пар. 2 ДР ДОПК). С осъществяването на доставката на стока с място на изпълнение на територията на страната възниква изискуемостта на данъка и задължението на доставчика да го начисли, като той е платеца на данъка. При доставка с белезите на вътреобщностна се прилага освобождаването, за да се осигури прехвърляне на данъчния приход в държавата членка, в която се извършва крайното потребление на доставените стоки (вж. т. 57 от решението на Съда по дело С-273/2011 и чл. 402, пар. 1 Директира 2006/112/ЕО на Съвета). В тази връзка прехвърлянето в полза на приобретателя на правото да се разпорежда фактически като собственик с вещта е елемент от сложния юридически факт, пораждащ задължението за начисляване на данъка. Физическото преместване на стоките от една държава членка в друга е правопораждащ юридически факт за прилагане на нулевата ставка на ДДС и е същината на освобождаването на ВОД.

В националното законодателство изискванията за доказване на ВОД са установени с чл. 45 ППЗДДС по препращане от чл. 53, ал. 2 ЗДДС. В двете точки на чл. 45 ППЗДДС са изброени лимитативно две групи от документи, които доставчикът на стоки следва да представи за да докаже наличието на ВОД – документи за доставката и документи удостоверяващи изпращането или транспортирането на стоките от територията на страната до територията на друга държава-членка. Представянето на тези документи е формалното изискване за освобождаване на ВОД.

В приложимата редакция на чл. 45 ППЗДДС, т. 2 включва две букви, чиито разпоредби са в действие, когато не е приложена презумпцията по чл. 45а от Регламент за изпълнение (ЕС) 2018/1912 на Съвета от 4 декември 2018 г. за изменение на Регламент за изпълнение (ЕС) № 282/2011 по отношение на някои освобождавания при вътреобщностни сделки. При транспорт, извършен от получателя или от трето лице за негова сметка доказването е с транспортен документ или писмено потвърждение от получателя с определени реквизити. Когато транспортът е от доставчика или от трето лице за сметка на доставчика необходимо и достатъчно е доказването с транспортен документ – чл. 45, т. 2, б. б ППЗДДС.