Dictum – Pro Bono – 21 март 2025 г.

Лечебните заведения съгласно чл. 4, ал. 1 и ал. 2 ЗЛЗ се създават от държавата, от общините и от други юридически и физически лица, като те са равнопоставени независимо от собствеността им. Според чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ, дейността на лечебните заведения и на медицинските и другите специалисти, които работят в тях, се осъществява при задължително спазване на медицински стандарти за качество на оказваната медицинска помощ и осигуряване защита на правата на пациента, които се утвърждават с наредби на министъра на здравеопазването и определят минималните задължителни изисквания към структурите за осъществяване на дейностите по определени медицински специалности или изпълнение на отделни медицински дейности за осигуряване на качествена профилактика, диагностика, лечение, рехабилитация и здравни грижи за пациента (чл. 6а, ал. 1 ЗЛЗ). Горепосочената национална нормативна уредба на лечебните заведения залага като водещи критерии осъществяваната от последните специфична дейност по здравеопазване, при която водещ е интересът на пациента, защитен и чрез задължителните медицински стандарти по чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ, както и равнопоставеността на всички лечебни заведения, независимо от собствеността им и източниците на финансиране (чл. 96 ЗЛЗ регламентира източниците на финансиране, които може да са НЗОК; от държавния и общинския бюджет; от застрахователи, лицензирани по раздел II, буква "А", т. 2 или т. 1 и 2 от приложение №1 към Кодекса за застраховането, и от местни и чуждестранни юридически и физически лица). Нормата на чл. 393, ал. 1 ГПК в първоначалната й редакция, обн. ДВ, бр. 59/20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г., т. е. с приемането на сега действащия ГПК, забранява допускане на обезпечение на иск за парично вземане срещу държавата, държавните учреждения и лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, като с изменение на чл. 393, ал. 1 ГПК, обн. ДВ, бр. 50/2008 г., в тази забрана са включени и общините. Действащият ГПК, в сила от 01.03.2008 г., и първоначалната редакция на нормата на чл. 393, ал. 1 ГПК заварват ЗЛЗ, който е обнародван в ДВ, бр. 62 от 09.07.1999 г., т. е. последният е по-старият закон. Следователно, при изричното посочване в чл. 393, ал. 1 ГПК само на лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, не е допустимо разширително тълкуване, при положение, че се касае за императивна правна норма и при положение, че към приемането на тази норма има съществуваща регламентация на различните видове лечебни заведения в специалния закон – ЗЛЗ, приет през 1999 г.. Щом законодателят е приел да изключи от обхвата на обезпечителния процес искове за парично вземане само срещу лечебни заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, а не срещу всички допустими по смисъла на специалния закон лечебни заведения, не може да има съмнение, вкл. чрез извършеното логическо и систематическо тълкуване, че чл. 393, ал. 1 ГПК следва да се тълкува в смисъл, че не е допустимо обезпечение на иск за парично вземане само срещу лечебни заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ. Допустимо е обезпечение на такива искове срещу всички други лечебни заведения по смисъла на ЗЛЗ. Лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, срещу които е недопустимо обезпечение на иск за парично вземане, са изчерпателно посочени в цитираната правна норма и това са: центровете за спешна медицинска помощ, центровете за трансфузионна хематология, лечебните заведения за стационарна психиатрична помощ, центровете за комплексно обслужване на деца с увреждания и хронични заболявания, както и лечебните заведения към Министерския съвет, Министерството на здравеопазването, Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи, Министерството на правосъдието и Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията. Те се създават от държавата (МС), по предложение на министъра на здравеопазването и са юридически лица на бюджетна издръжка (чл. 35 ЗЛЗ), чиито устройство, дейност и структура се уреждат с правилник, издаден от компетентен орган на изпълнителната власт, но не са търговски дружества.

Съобразявайки специфичната дейност по здравеопазване, извършвана от лечебните заведения, при заложените горепосочени водещи критерии в правната им регламентация, законодателят е счел, че е допустимо обезпечение на иск срещу лечебно заведение, включително чрез обезпечителния запор, с изключение на искове за парични вземания срещу лечебни заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ. Аргумент за противното не може да се извлече от нормата на чл. 54, ал. 2 ЗЛЗ, според която при откриване на производство по несъстоятелност не се допуска запор върху парични средства като обезпечителна мярка по чл. 630, ал. 1, т. 4 ТЗ и не се прилага разпоредбата на чл. 630, ал. 2 ТЗ. Тази специална норма съществува в тази си редакция от момента на приемане на ЗЛЗ, обн. ДВ, бр. 62 от 09.07.1999 г., т. е. тя е заварена от действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., и първоначалната редакция на чл. 393, ал. 1 ГПК. Следователно, ако законодателят е искал да разшири приложното поле на чл. 54, ал. 2 ЗЛЗ извън производството по несъстоятелност по ТЗ до обезпечителното производство въобще по чл. 389 и чл. 390 ГПК досежно всички лечебни заведения, то той щеше да стори това чрез изрично посочване в нормата на чл. 393 ГПК или в друга норма в ГПК, или в специалния закон, както е процедирал по отношение на лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, като ги е изключил от обхвата на обезпечителния процес. Като не е направил това, той е ограничил приложното поле на специалната норма на чл. 54, ал. 2 ЗЛЗ само до производството по несъстоятелност на лечебните заведения. Това тълкуване съответства на водещия принцип в правната регламентация на лечебните заведения – интересът на пациента, който е защитен, когато в производството по несъстоятелност е възможно да продължи дейността по здравеопазване на лечебното заведение и то да бъде оздравено с плана за оздравяване по чл. 696 ТЗ, като не се допуска като обезпечителна мярка в това производство запориране на парични средства на неплатежоспособните лечебни заведения. При платежоспособни лечебни заведения, които не са загрозени от възбуждане на производство по несъстоятелност, и са регистрирани по ТЗ, интересът на пациента не е застрашен от налагане на запор върху вземанията им като обезпечение на искове срещу тях. Такова е разбирането на законодателя и то съответства на правната природа на тази категория лечебни заведения, регламентирани от специалния закон (чл. 37 ЗЛЗ) като търговски дружества или кооперации.

Горепосоченото тълкуване на чл. 393, ал. 1 ГПК и чл. 54, ал. 2 ЗЛЗ се извежда по аргумент за противното основание и от чл. 5, ал. 2 Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, обн. ДВ, бр. 28/24.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г., според който по време на извънредното положение и два месеца след неговата отмяна не се налагат запори на банкови сметки на физически лица и на лечебни заведения, запори върху трудови възнаграждения и пенсии, обезпечителни мерки върху медицинска апаратура и оборудване, както и извършването на описи на движими вещи и недвижими имоти, собственост на физически лица, освен за задължения за издръжка, за вреди от непозволено увреждане и за вземания за трудови възнаграждения. Тази временна забрана се отнася както за изпълнителния, така и за обезпечителния запор върху банкови сметки на лечебни заведения. Извън очертания от законодателя в горепосочения закон времеви период, обезпечителният запор е допустим срещу лечебни заведения, при приложение на императивната норма на чл. 393 ГПК. Нещо повече, той е допустим и по време на извънредното положение и два месеца след неговата отмяна, когато има за цел да обезпечи вземания от непозволено увреждане и за трудови възнаграждения. При извършения анализ на горепосочената правна уредба се налага изводът, че законодателят допуска обезпечение на иск за парично вземане срещу лечебно заведение, с изключение на лечебните заведения по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, като непротиворечащо на осъществяваната специфична дейност по здравеопазване.

С изменение на чл. 393, ал. 1 ГПК, обн. ДВ, бр. 86/27.10.2017 г., е въведена допълнителна забрана за недопускане на обезпечение на иск за парично вземане, когато обезпечението е насочено срещу вземания на лечебни заведения от НЗОК. Касае се за всички лечебни заведения, а не само за тези по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ. Горепосоченото императивно правило следва да бъде съобразявано при преценката за допустимост на обезпечението. Същото се отнася и за забраната в чл. 393, ал. 2 ГПК да не се допуска обезпечение на иск за парично вземане чрез налагане на запор върху вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение. Според чл. 520, ал. 1 ГПК, не се допуска принудително изпълнение върху средствата по банковите сметки на общините и другите бюджетно субсидирани заведения, постъпили като субсидия, трансфер или временен безлихвен заем от държавния бюджет, включително чрез бюджетите на общините или чрез други бюджети. Следователно е недопустимо обезпечение на иск за парично вземане срещу лечебно заведение чрез запор и върху средства по банковите му сметки, постъпили от държавния бюджет. Доколкото молителят не разполага с възможност към момента на подаване на молбата си за обезпечение по чл. 389 и чл. 390 ГПК да установи произхода на паричните средства по банковите сметки на лечебните заведения – ответници по молбата за обезпечение, съдът е този, който следва да ограничи обезпечителния запор, ако той е допустим и не се касае за лечебно заведение по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, само до онези вземания (парични средства по банкови сметки), които не са НЗОК и от държавния бюджет. Това следва да бъде направено чрез изрично посочване в определението, с което се допуска обезпечението, и да бъде отразено в издаваната въз основа на него обезпечителна заповед. Органът по изпълнение на обезпечителния запор (съдебният изпълнител) и третото задължено лице (банката), в изпълнение на законовите си задължения, следва да съберат необходимата информация и доказателства за произхода на средствата по банковите сметки на лечебното заведение и да изпълнят точно обезпечителната заповед, като наложат обезпечителния запор само върху онези парични средства (вземания), които не са НЗОК и от държавния бюджет. Върху последните обезпечението на иска е недопустимо.