Dictum – Pro Bono – 12 март 2025 г.

Разпоредбите на чл. 57 АПК регламентират сроковете за издаване на индивидуален административен акт, като непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ съгласно чл. 58, ал. 1 АПК. Мълчаливият отказ се основава на кумулативното действие на една фикция и една презумпция – чрез фикцията непроизнасянето на органа в срок се счита за изразено становище, а чрез презумпцията, че това становище е отрицателно. За да е налице мълчалив отказ, е необходимо преди това до административен орган да е било отправено искане за издаване на индивидуален административен акт, което да не е било удовлетворено в определения от съответната норма срок, както и това искане да е било адресирано до компетентния орган, т. е. когато органът има задължение да се произнесе по направеното искане съобразно нормативно предвиденото му правомощие /компетентност/. Фикцията на закона /чл. 58, ал. 1 АПК/ намира приложение само при непроизнасяне от компетентен орган, за когото е възникнало задължение за произнасяне, а не по повод всяко сезиране на административен орган.

Разпоредбите на чл. 190 и чл. 192 ЗУТ уреждат два самостоятелни законни сервитута - сервитут за временен път и сервитут за преминаване през чужд имот. Те са с различно съдържание, предпоставки и процедура. Сервитутът за временен път е за достъп до господстващия имот с транспортни средства и от неограничен брой лица и е с по-широко съдържание от този за преминаване през чужд имот, който не осигурява транспортен достъп и е в полза единствено на господстващите имоти – имотите, за достъп до който се учредява. Съответно на това, изискване за прокарване на временен път е господстващият имот да няма лице на открита улица по влязъл в сила подробен устройствен план - чл. 190, ал. 1 ЗУТ, докато за установяването на право на преминаване е нужно да няма какъвто и да било друг подходящ начин за достъп до него - чл. 192 ЗУТ.

Отказът на Кмета на община Хасково е немотивиран, тъй като не е ясно дали същият се основава на обстоятелството за липса на лице на открита улица по влязъл в сила ПУП на господстващия имот, което всъщност би предпоставило приложимост на разпоредбата на чл. 190 ЗУТ при съобразяване, че същата въвежда изискването временните пътища да следват новите улици по ПУП, но това не е основание за отказ при липсата на действащ ПУП, тъй като изискването не е императивно, а „по възможност“, или на обстоятелството, че до имота има пешеходен достъп, което изключва приложението на чл. 192 ЗУТ. Тази неяснота във волята на органа препятства както правото на защита на лицето жалбоподател да разбере кое е точното основание за отказ да му бъде предоставен достъп до имота, съответно – съдът да установи спазен ли е материалният закон при постановяване на отказа за предоставяне на достъп до имот, като в хипотезата на чл. 192 ЗУТ следва да се отбележи, че не е изследвано налице ли е друго техническо решение, което е явно икономически нецелесъобразно. Неяснотата във волята на органа същият мотивира поради неяснотата в искането на жалбоподателя, което води до извод, че органът преди да се произнесе е следвало да изясни с какво точно искане е сезиран и едва тогава да излага мотивите си, които при евентуален контрол от съда ще бъдат достатъчни за преценка спазен ли е законът или не. Съдът осъществява контрол за законосъобразност върху акта на органа, а не мотивира акта вместо него, не го замества в мотивите му досежно фактите по спора.