Dictum – Pro Bono – 11 март 2025 г.

Принципно е разбирането, че касационната проверка се ограничава до конкретно заявените нарушения (пороци), посочена в протеста или в жалбата, поради което касационният съд не извършва всеобхватен служебен преглед на обжалвания съдебен акт, а съгласно чл. 347, ал. 1 НПК се произнася единствено по наведените оплаквания, които трябва да са ясни и недвусмислено уточнени по съдържание.
Когато в протеста си прокурорът се е задоволил единствено да посочи, че съдът не е направил задълбочена и внимателна оценка и проверка на всички събрани в хода на наказателното производство доказателства. Но тези декларативни твърдения не съставляват годно основание за касационна проверка, защото не са надлежно уточнени и мотивирани съгласно изискванията на чл. 351, ал. 1 НПК. За да може да изпълни процесуалната си функция, протестът следва да е аргументиран в достатъчна степен – да конкретизира какви точно процесуални нарушения при оценката и проверката на доказателствата са допуснати и в частност кои доказателства/доказателствени средства не са изследвани обективно, всестранно и пълно; кои доказателствени материали са останали необсъдени; кои са били пропуснати при доказателствения анализ. И след като самият касатор не е уточнил в какво точно се състои недоволството му от съдебния акт от гледна точка на допуснато при постановяването му съществено процесуално нарушение и не е изтъкнал конкретни доводи, които да обосновават претенцията му в тази насока, ВКС няма правомощия по свой почин и по собствено усмотрение да замести тази непълнота на сезиращия документ.
Изключения от това правило са процесуално допустими само в интерес на правосъдието, когато се касае до невъзведени особено съществени нарушения, които накърняват базисни, конституционно защитени човешки права, каквито нарушения в разглеждания случай не се констатират. Освен това в тази му част протестът е и логически вътрешно противоречив, защото, от една страна, се претендират нарушения при проверката и оценката на доказателствата, а от друга – на практика не се оспорват еднозначно установените и от двете предходни съдебни инстанции фактически положения, като само се претендира, че установената по делото фактическа обстановка се тълкува неправилно от въззивния съд и че на тази основа се е стигнало до грешни правни изводи (стр.6, първи абзац). С оглед на това и предвид трайно възприетото в доктрината и съдебната практика положение, че касационната проверка не може да надхвърля рамките на изложените доводи в сезиращия документ, в случая ВКС обективно е лишен от възможността да изпълни задължението си по чл. 354, ал. 4 във връзка с чл. 339, ал. 1 и 2 НПК и да даде мотивиран отговор на залегналото в протеста възражение за допуснати нарушения на процесуалните правила.

В хипотезата на осъществяване състава на престъплението по чл. 219, ал. 1 НК чрез неполагане на достатъчно грижи за възложената работа е необходимо тази възложена работа да е свързана с изпълнението на определени стопански задачи и същевременно да представлява и дейност по ръководство, стопанисване и опазване на определено поверено имущество.
На първо място, нормата на чл. 219 НК визира единствено деяния, засягащи стопанската дейност. Аргумент в тази насока се извежда от систематичното място в наказателния кодекс на разпоредбата на чл. 219, регламентираща престъплението безстопанственост – а именно в Глава шеста „ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ПРОТИВ СТОПАНСТВОТО“, Раздел I „Общи стопански престъпления“, което недвусмислено сочи, че това престъпление е „стопанско“, поради което то обхваща само неправилната стопанска дейност на длъжностните лица, а не тяхната неправомерна служебна дейност от друг характер. Изцяло в този смисъл са и съображенията в мотивите на т. 3 на ППВС 7/76 г., указващи, че „Въпреки че в чл. 219 НК е посочено само предприятие или народното стопанство, законът има пред вид засягане и стопанската дейност на учреждения, кооперации или обществени организации.“ И макар в този анализ на ВС акцентът да е поставен върху стопанските субекти и структури, чиято дейност може да бъде засегната от престъплението безстопанственост, като съществен и основополагащ признак за обективната съставомерност на деянието по посочения текст от НК е изведено обстоятелството, че във всички случаи засегната от деянието следва да е стопанската дейност на тези субекти и структури.

Инкриминираната форма на изпълнителното деяние на безстопанственост по чл. 219, ал. 1 НК се състои в неполагането на достатъчно грижи при извършване на възложената работа. Последното обобщено се свежда до ненадлежно осъществяване на функциите на длъжностното лице при извършването на възложената работа – неизпълнение или нарушение на възложени задължения, или превишаване на властта или на правата, които могат да са както нормативно установени, така също и да произтичат от технологически или общопризнати правила, невключени в нормативни актове; от безспорни положения на теорията (науката); от житейската практика. Затова при изследване на въпроса относно изпълнителното деяние следва да бъдат обсъдени обстоятелствата, свързани с правата и задълженията на длъжностното лице „и най-вече кои от тях не е изпълнил или нарушил“ (ППВС №7/76 г. р. I. т. 2).

Безспорно положение в правната доктрина и в съдебната практика е, че нормата на чл. 219, ал. 1 НК съдържа бланкетна диспозиция. Тя не визира конкретно правило за поведение и се нуждае от конкретизация чрез посочване на точно определени по своето естество императивни правни норми, които да очертават дължимото поведение на дееца – да предвиждат за него задължение за конкретно действие или съответно въздържане от такова.

Несъмнено е, че съдът изследва обстоятелствата от кръга на подлежащите на доказване по чл. 102 НПК единствено и само чрез способите и средствата на НПК, без да презумира формална доказателствена сила на заключенията на административните органи (ТР №1/2009 г. на ОСНК на ВКС във връзка с приложението на чл. 255-чл. 257 НК). В тази връзка следва ясно да се разграничат актовете на административните органи (визирани в посоченото тълкувателно решение) от влезлите в сила съдебни решения по административни дела по оспорване на индивидуални административни актове. От съдържанието на цитираното тълкувателно решение е видно, че констатираната автономност и независимост на административното и наказателното производства в областта на данъчните правоотношения с произтичащата от това последица резултатите от проведеното административно производство да не обвързват наказателното производство, касае единствено актовете на административните органи, постановени в проведените административни производства, но не и съдебните решения, постановени в производства по оспорване на административните актове. Относно действията на тези съдебни решения са приложими процесуалните разпоредби на чл. 177, ал. 1 АПК и на чл. 297 ГПК, към която препраща чл. 144 АПК. Така, съгласно разпоредбата на чл. 177, ал. 1 изр. 2 АПК, ако оспореният административен акт бъде отменен (както е в настоящия казус), съдебното решение има действие по отношение на всички. Конститутивното действие на решението за отмяна на административния акт се състои в отпадането с обратна сила на разпоредените с него правни последици и поради това то се разпростира не само по отношение на страните по делото, а спрямо всички, тъй като прогласената материалноправна промяна трябва да бъде зачетена от всички. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на чл. 297 ГПК, приложима по силата на препращането на чл. 144 АПК и спрямо решенията на административните съдилища в производствата по оспорване на индивидуални административни актове, съгласно която влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България. В подкрепа на тезата за задължителната сила на обсъжданото съдебно решение на ВАС е и фактът, че с разпоредбата на чл. 125, ал. 1 КРБ на ВАС се възлага да осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване, като това конституционно правомощие ВАС осъществява и чрез правосъдната си дейност по отношение на споровете, разрешени от административните съдилища като първа инстанция, за които е предвиден касационен контрол (решение на КС №8/23.04.2018 г. по конституционно дело №13/2017 г.), каквато именно дейност е била осъществена в настоящия казус с постановяването на коментирания съдебен акт.