Dictum – Pro Bono – 4 март 2025 г.

В съответствие с практиката си ЕСПЧ в решение от 28.11.2023 г., по жалба №18269/2018 на Д. К. срещу България е приел, че правата на жертвите на трафик по смисъла на чл. 3, б. а Протокола Палермо и чл. 4, б. а Конвенцията за борба с трафика на хора попадат в приложното поле на чл. 4 от КЗПЧОС- забрана на робството и на принудителния труд. То включва освен негативните задължения на държавите за въвеждане на изискване за въздържане от подлагането на дадено лице на посочените забранени практики, сред които и трафика на хора, и позитивни задължения за вземане на мерки за защита спрямо жертвите на същите. Конкретно за пръв път е разгледан въпросът дали следва да им се гарантира възможност да претендират обезщетение за пропуснати ползи. Даденият категоричен положителен отговор е основан на съображенията, че мерките, насочени към разследване и наказване на трафика, не биха могли да поправят материалните вреди, вече настъпили за жертвите, нито да подпомогнат възстановяването им от преживяното. От друга страна възможността да претендират обезщетение би допринесла за запазване на достойнството им и намаляване на риска отново да станат жертва на трафиканти, поради което тя трябва да се счита за съществена част от интегрирания отговор на държавата срещу трафика, а обезщетението следва да бъде първостепенно съображение от гледна точка на правата на човека.

На следващо място в обсъжданото решение е прието, че основанията за отхвърляне иска на жалбоподателката – получаване на приходи от проституция в нарушение на чл. 329, ал. 1 НК и в противоречие с добрите нрави /т. е. неморалния характер на доходите й/, не могат да се приемат за достатъчни. Това е така, защото К. не е била разследвана за посоченото престъпление, а нормата на чл. 329, ал. 1 НК впоследствие е обявена за противоконституционна/с Р №13/27.09.2022 г. по к. д. №8/2022 г. на КС/, а проституцията е разглеждана като форма на експлоатацията на лицата, които я упражняват и като нарушение на човешките им права. Поставен е акцент и върху това, че жалбоподателката не е искала обезщетение за свободно практикувани сексуални услуги, а е претендирала приходите, задържани от трафиканта й и произтичащи от незаконната й експлоатация, с които той се е обогатил неоснователно. В крайна сметка ЕСПЧ заключава, че отхвърлянето на иска й не постига справедлив баланс между нейните права по чл. 4 Конвенцията и интересите на обществото, независимо от свободата на преценка на държавата.

Естеството на изложените в решението съображения, за да се приемат за нарушени правата на жалбоподателката К. като жертва на трафик, без съмнение обосновава извода, че допуснатото нарушение би могло да бъде отстранено единствено чрез възобновяване на производството в обсъжданата му гражданскоправна част, за да се разгледа иска по фактите, имащи отношение към конкретната претендирана от жалбоподателката сума и за да се изясни налице ли е пряка причинно-следствена връзка между установеното нарушение и твърдените имуществени вреди. Такова е и изразеното становище в самия съдебен акт като конкретна индивидуална мярка за поправяне на констатираното нарушение на КЗПЧОС.

Обсъденият пропуск успешно би могъл да се отстрани във въззивното производство, което е образувано единствено по жалба на гражданския ищец К., а и с оглед обстоятелството, че тази инстанция, разполага с идентични на първата правомощия. В тази връзка не е основателен аргументът на защитата за невъзможността да се докажат по размер вредите, а оттам и за безпредметното възобновяване на производството. Основните доводи в жалбата на гражданския ищец пред окръжния съд са се свеждали до твърдения за установеност на причинените вреди от престъплението още с доказателствата, събрани в първоинстанционното производство, но същите не са били обсъдени и не са получили отговор по същество, поради приетото формално отсъствие на правно основание за уважаване на иска. Ето защо с новото разглеждане на делото би се извършила проверка на всички предпоставки за основателността на предявения иск по чл. 45 ЗЗД.