Dictum – Pro Bono – 26 февруари 2025 г.

Според постоянната практика на СЕС административните санкции, налагани от националните данъчни органи в областта на ДДС, представляват прилагане на членове 2 и 273 Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на ДДС и следователно на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Затова те трябва да са съобразени с основното право, гарантирано в член 50 от Хартата, съгласно което никой не може да бъде подложен на наказателно преследване или наказван за престъпление, за което вече е бил оправдан или осъден на територията на Съюза с окончателно съдебно решение в съответствие със закона. Така принципът ne bis in idem забранява кумулирането както на процедури за търсене на отговорност, така и на санкции, които имат наказателноправен характер по смисъла на този член, за същото деяние и срещу същото лице (решение от 22 март 2022 г., bpost, С 117/2020, т. 24 и др.).

В случай когато, както административното наказание, така и ПАМ се отнасят за едно и също деяние (бездействие), тези мерки, макар и издадени на базата на един и същ факт, са наложени в отделни и самостоятелни производства, съответно по ЗАНН (с оглед препращането по чл. 193, ал. 1 ЗДДС) и по АПК (предвид нормата на чл. 186, ал. 3 ЗДДС). Въпреки, че държавната принуда при издаването на наказателно постановление и налагането на ПАМ да е насочена към различни цели, като принципно при ПАМ се прилага диспозицията на правната норма, а при административното наказание - санкцията на правната норма, като краен резултат се достига до кумулиране на двете мерки с наказателноправен характер.

Наред с това, в Решение по дело С-97/2021, т. 63 Съдът на ЕС разяснява, че член 273 Директивата за ДДС и член 50 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която за едно и също неизпълнение на данъчно задължение и след провеждане на отделни и самостоятелни производства на данъчнозадължено лице може да бъде наложена мярка имуществена санкция и мярка запечатване на търговски обект, които подлежат на обжалване пред различни съдилища, доколкото посочената правна уредба не осигурява координиране на производствата, позволяващо да се сведе до стриктно необходимото допълнителната тежест от кумулирането на посочените мерки, и не позволява да се гарантира, че тежестта на всички наложени санкции съответства на тежестта на разглежданото нарушение.