Dictum – Pro Bono – 24 февруари 2025 г.

В т. 19 Тълкувателно решение №1/04.01.2001 г. по т. д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава и има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Във въззивното производство съдът, при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора и достига до свое собствено решение по отношение на иска. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, отразяващи самостоятелните й решаващи изводи, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща.

Възприетите в цитираното тълкувателно решение принципни разрешения относно дейността и правомощията на въззивната инстанция са доразвити в приетото от ОСГТК на ВКС Тълкувателно решение №1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. В т. 2 от съобразителната част на тълкувателното решение, при отчитане на приетите през 2007 г. законодателни изменения в правната уредба на въззивното производство (чл. 269 ГПК), е разяснено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

В посочения смисъл е и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК (в т. ч. и посочените от касатора решения, с които е обоснован допълнителният селективен критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК), в която последователно се приема, че като втора инстанция по съществото на спора въззивният съд, при съобразяване на ограниченията по чл. 269 ГПК, е длъжен да обсъди събраните в хода на делото допустими и относими доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи ясно правнорелевантните факти, които приема за установени въз основа на тях и върху които основава решаващите си правни изводи, да се произнесе по поддържаните във въззивната жалба и в отговора защитни доводи и възражения на страните и да даде свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона. Осъществената от въззивния съд решаваща правораздавателна дейност следва да намери отражение в мотивите към въззивното решение, чието съдържание трябва да отговаря на изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК, а не да се изчерпва с препращане по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение.

Последователна е и създадената при действието на чл. 290 ГПК практика на ВКС по процесуалноправния въпрос за правомощията на въззивния съд при прилагане на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК. Според съществуващата практика, с разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК е осигурена процесуална възможност за страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. Допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки - доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с процесуалния закон. При направено във въззивната жалба искане, основано на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК, въззивният съд е длъжен се произнесе по искането, след като извърши преценка дали са осъществени предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора.

Във връзка с въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, следва да се имат предвид и разясненията в т. 3 от съобразителната част на Тълкувателно решение №1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че: С оглед произтичащите от 269, изр. 2 ГПК ограничения в дейността на въззивната инстанция въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация в първоинстанционното решение за необоснована само при наличие на оплакване във въззивната жалба за необоснованост на решението в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. Ако е направено оплакване в посочения смисъл, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице - достатъчно е той да се е позовал на процесуално нарушение на първата инстанция, което да е попречило на използването на експертиза, въпреки нуждата от специални знания за изясняване на спора от фактическа страна.