Dictum – Pro Bono – 31 януари 2025 г.

Действието на европейската заповед за арест е обусловено от два основни фактора, намиращи се във връзка помежду си – постигането на целта, за която е издадена, и наличието на национална заповед за арест, като основание за европейската заповед за арест. Преценката за наличието на посочените фактори, обуславящи валидността и изпълнимостта на заповедта за арест, се извършва от изпълняващия орган, от чието решение зависи дали издирваното лице ще бъде предадено.

Основен елемент от сътрудничеството по наказателни дела между държавите-членки е взаимното признаване на решения по наказателни дела, предвидено в Заключенията на Европейския съвет от Тампере, въз основа на което е прието Рамковото решение на Съвета от 13 юни 2002 г. относно Eвропейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите-членки. Рамково решение 2002/584е транспонирано в българското право със Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест (ДВ, бр. 46 от 3 юни 2005 г., наричан по-нататък „ЗЕЕЗА“). Съгласно чл. 3 ЗЕЕЗА, почти дословно повтарящ чл. 1, т. 1 Рамковото решение, европейската заповед за арест е акт, издаден от компетентните органи на държава - членка на Европейския съюз, за задържане и предаване от друга държава членка на търсено лице с цел провеждане на наказателно преследване или изпълнение на наказание лишаване от свобода, или на мярка, изискваща задържането му. Видно от самото определение, целта на механизма на европейската заповед за арест е да бъде възможно задържането и предаването на издирвано лице, така че — с оглед на целта, преследвана с това рамково решение — извършеното престъпление да не остане ненаказано и това лице да бъде преследвано или да изтърпи наложеното му наказание лишаване от свобода. Така в решение от 13.01.2021 г. по дело С-414/2020 PPU, образувано по реда на чл. 267 ДФЕС, Съдът на европейския съюз приема, че след като издирваното лице е било задържано, а впоследствие и предадено на издаващата държава членка, европейската заповед за арест по принцип е изчерпала правните си последици, с изключение на последиците от предаването, които са изрично предвидени в глава 3 от Рамково решение 2002/584.

На следващо място в решение от 01.06.2016 г. по дело С-241/2015, СЕС разглежда заповедта за арест като инструмент на национална процедура, чието издаване, действие и валидност с оглед изискванията за формата му, предвидени в чл. 8, пар. 1, б. в от РР и съответно чл. 37, ал. 1, т. 3 ЗЕЕЗА, са обусловени от наличието на предхождащо подлежащо на изпълнение национално решение /национален акт за задържане/. Макар Рамково решение 2002/584/ПВР да не съдържа точно определение на понятието „заповед за задържане или друг, подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила, от практиката на Съда е видно, че това понятие се отнася, на първо място, до национален акт, отделен от европейската заповед за арест и предхождащ издаването й. Националният акт, изискващ задържането на лицето на национална територия, се явява правно основание за последващото издаване на европейската заповед за арест. Действието на заповедта за арест следователно е обвързано и с действието на основанието на издаването й – националната заповед за задържане, която по правило следва да е валидна за националната територия на издаващата държава и след изчерпването на действието на ЕЗА и предаването на лицето от страна на изпълняващата.

Както вече беше посочено, преценката за валидността на издадената ЕЗА и съответно изпълнението й, включително дали все още съществува основание за задържането и предаването на лицето, се прави в рамките на съдебна процедура пред национален съдебен орган на изпълняващата държавата-членка при съблюдаване на всички необходими гаранции на справедливия процес и защита правата на лицето. В тази връзка в решение от 13.01.2021 г. по дело С-414/2020 PPU се приема, че издаващият съдебен орган следи за спазването на необходимите условия за издаването на европейската заповед за арест и преценява по обективен начин дали издаването на европейска заповед за арест е с пропорционален характер, като няма задължение за предприемането на последващи действия по оттегляне или допълнително уведомяване в случай, че основанието за задържането се е променило. Съдебният орган на изпълняващата държава е този, който при взимане на решението за предаване на лицето, или съответно отказ за предаване, преценява дали са налице предпоставките за изпълнение на посочената заповед. Същият извод следва и от предвидената в чл. 16 от РР и чл. 46 ЗЕЕЗА процедура при наличието на повече от една заповеди за арест на едно и също лице. Разпоредбите разглеждат хипотеза, при която заповедите са издадени от различни държави-членки, но принципните разрешения са приложими и във връзка с повече от една заповеди, издадени от една държава-членка. Законът не съдържа изрично предписание на коя молба следва да се даде предимство, а задължава решаващия орган от изпълняващата държава да направи преценка с оглед обстоятелствата, наложили издаването на заповедите, включително и целта им – дали искането се прави за провеждане на наказателно производство или за изтърпяването на вече наложено наказание. Доколкото изпълнението на европейската заповед за арест е предвидено да става в хода на съдебна процедура пред национален съдебен орган на изпълняващата държава, то за издаващата не съществува задължение за последващо оттегляне на издадена европейска заповед за арест.

От общия принцип на лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, пар. 3 ДЕС, следва и институтът на отговорността на държавите членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на общностното право. Концепцията за извъндоговорната отговорност на държавата за вреди е въведена постепенно с три знакови решения на СЕС /Frankovich and others v. Italian Stare; Brasserie du Pecheur и Faactortame; Kobler/, които установяват елементите на фактическия й състав и стандартите във връзка с процесуалния ред за реализирането й. Фактическият й състав включва общностна норма, която предоставя права на частноправните субекти, достатъчно сериозно“ нарушение на тази общностна норма и пряка причинно-следствена връзка между нарушението и вредата. Вредата може да е причинена от всеки държавен орган в това число и от национална юрисдикция /съдебен орган/. Касае се за обективна отговорност, при която се преценява характерът на извършеното нарушение, а не вината на решаващия състав.