Dictum – Pro Bono – 28 януари 2025 г.

В ППВС №1 от 12.11.1974 г., което не е загубило сила, са изброени примерно обстоятелства, чиято промяна може да обоснове изменение на вече определените мерки относно упражняването на родителските права и режима на личните отношения на децата с родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права. Те са разделени в две групи, като в първата група се включват промени, засягащи положението на детето или мерките и тяхната ефективност, а втората група включва обстоятелства, свързани с нововъзникнали права и задължения на родителите, по повод задължителното спазване на вече определените мерки. Във всеки спор, свързан със съдебна администрация на отношенията между родители и деца, съдът е длъжен да съобрази както общите критерии, така и спецификите на конкретния случай, имащи значение за създаване на нормална обстановка за общуване и поддържане на отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права, и висшия критерий за решението на съда е детският интерес, а не санкционирането на виновния.

Същевременно режимът на личните отношения трябва да осигури възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители, като право и естествена потребност на всяко дете е да общува и с двамата си родители. Свиждането и вземането на детето от родителя, на когото не са предоставени родителските права, са неразделни части от поддържането на лични отношения. От изключително значение с оглед защита интереса на децата е при какви условия ще се осъществява контактът. С оглед на това съдилищата следва да посочват достатъчно детайлно и прецизно условията, за да не се препятства изпълнението на определения режим, както и за да се избягват конфликти или спорове между родителите. Във всички случаи следва да се държи сметка от съда и за това, че новият режим на лични контакти действа от влизане в сила на съдебното решение. До този момент са в сила и подлежат на изпълнение в зависимост от конкретния случай или определените от съд привременни мерки, или постановените такива с предходно, вече влязло в сила, съдебно решение.

В своята практика Върховен касационен съд последователно е изтъквал, че въззивният съд е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, касаещи мерките за упражняване на родителските права и личните отношения между децата и родителите, като приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно. Висш интерес на детето, негово право и задължение е да живее съвместно с родителите си, а когато те са разделени – поне с единия от тях, като поддържането на лични отношения с детето е право и отговорност на родителя; правото на лични отношения с родителите е и самостоятелно основно човешко право на детето – чл. 124, ал. 2 СК, чл. 8, ал. 1 КЗПЧОС и чл. 9, ал. 3 КПД. Чрез режима на личните отношения, определен от съда при раздяла на родителите, трябва да се постигне възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители. По тази причина, мерките за лични отношения, с оглед конкретните обстоятелства, следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права. Запазването на добрите отношения, честите лични контакти, следва да се стимулират и подпомагат, включително от другия родител, от роднините и приятелския кръг на майката и бащата. Режимът на лични отношения трябва да е така предписан и до такава степен подробен, предвид конкретните обстоятелства, че да се избягват възможни конфликти при осъществяването му. При родителското отчуждение се засяга правото на детето да бъде отглеждано и възпитавано от двамата си родители и да има лична връзка с всеки от тях, поради което интересът му изисква предприемане на мерки за преодоляване на отчуждението и възстановяване на отношенията родител-дете. Възможно е отчуждаването към родителя да повлияе дългосрочно негативно на детето, а понякога ефектите от истинското отчуждение могат да продължат цял живот, вкл. чрез дълготрайни негативни последици в по-късен етап. В подобна хипотеза, съдът е длъжен да определи съдържанието на мерките относно упражняването на родителските права, както и да определи при какви условия да се осъществяват личните отношения на детето с другия родител, и в каква степен да бъдат разширени или ограничени, като отчете и неосъзнаването от родителите на вредата за детето от родителското отчуждение, тяхното съдействие или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на проблема, готовността за продължаване на работата за преодоляването му. Така, при родителско отчуждаване съставите на ВКС по реда на чл. 290 ГПК предвиждат преходен период и/или професионална помощ от експерт за осъществяването на определения режим, вкл. и предписание на подходящи защитни мерки, някои от които са посочени в чл. 59, ал. 8 СК (не лимитивно и изчерпателно), когато това е необходимо. Съдът може да предпише в своето решение и други мерки, предвидени по ЗЗДт, както и определени от него, според конкретните нужди и най-добър интерес на детето, още повече, че дори и без изрично съдебно разпореждане, такива могат да бъдат предприети и без съдебно предписание – било по искане на родителите, било служебно ДСП (арг. чл. 59, ал. 10 СК).

Дирекция „Социално подпомагане е сред органите, които осъществяват държавната политика по закрила на децата, а сред мерките на закрила са съдействие, подпомагане и услуги в семейна среда; информиране за правата и задълженията на децата и родителите, предоставяне на социални услуги. Сред мерките за закрила в семейна среда са осигуряване на педагогическа и психологическа помощ на родителите или лицата, на които са възложени родителски функции, по проблеми, свързани с отглеждането, възпитанието и обучението на децата, социална работа за улесняване връзките между децата и родителите и справяне с конфликти и кризи в отношенията; насочване към подходящи социални услуги в общността (терминът е легален и се ползва в ЗЗДт, изяснен в пар. 1 Допълнителната разпоредба на Закона за социално подпомагане (ЗСП), към който препраща ЗЗДт). В тази връзка ДСП извършва „социална работа - професионална дейност за подобряване взаимната адаптация на лицата, семействата, групите и средата, в която те живеят чрез комплекс от подпомагащи дейности, насочени към постигане на по-добро качество на живот, достойнство и отговорност у хората на основата на индивидуалните им способности, междуличностните отношения и ресурсите на общността. Предоставянето на социалната услуга, постигането на целите, преследвани с определените от съда мерки, налага изготвяне на индивидуална оценка на потребностите от подкрепа (установяване на индивидуализираната нужда и даване на насока на ДСП, съобразно отчетените проблемни области) и изработване на индивидуален план за подкрепа въз основа на индивидуална оценка на потребностите (относно изясняване на понятията „индивидуална оценка и „индивидуален план“ - пар. 1 ДР ЗСП). Тази индивидуална работа на специалист, според конкретните нужди, проблеми и промени в ситуацията, налага възлагане на участие на ДСП с решението по чл. 59, ал. 2, съответно по чл. 59, ал. 8 СК, в по-обща рамка. ДСП не е страна по спора по чл. 59, ал. 2 СК, въпреки, че при условията по чл. 59, ал. 9 СК може да поиска от съда промяна на определените мерки. Това, че не е обвързана от съдебното решение, присъщо за насрещните страни по спора, не значи, че не е задължена да изпълни съдебното разпореждане. Съдът, след влизане в сила на съдебния акт, в който има предписания, отнасящи се до ДСП, изпраща препис от него до компетентната ДСП; страните също, с оглед изпълнение на съдебното решение, следва да уведомят компетентната ДСП. Родителите са длъжни да се съобразят с постановеното от съда, което изисква да окажат максимално съдействие на ДСП. Изрично и в ЗЗДт е предвидено, че те са длъжни да изпълняват предприетите по закона мерки и да съдействат при осъществяването на дейностите по закрила на детето, сред които попадат и тези по чл. 59, ал. 8 СК. При отказ за сътрудничество от страна на родител, по предложение на социалния работник, водещ случая, директорът на дирекция „Социално подпомагане може да издаде и задължително предписание, с последващо прилагане на санкционен механизъм по реда на чл. 45, ал. 9 ЗЗДт, който следва да бъде използван при всяко негово неизпълнение или отклонение, а при необходимост и да сезира съда по реда на чл. 59, ал. 9 СК с предложение за изменение на постановените по-рано от съда мерки. Съдът от своя страна, също има правомощието служебно да се произнесе по реда на чл. 59, ал. 9 СК.

Централните и териториалните органи на изпълнителната власт и специализираните институции за деца също са задължени своевременно да оказват съдействие и да предоставят информация на дирекции „Социално подпомагане при изпълнение на служебните им задължения.

Тези несъмнени положения по тълкуване на СК, ЗЗДт и ЗСП във връзка с решенията по чл. 59, ал. 2 СК и чл. 59, ал. 9 СК и тяхното изпълнение, когато има предписани мерки по ал. 8, са трайно приложими в съдебната практика. Още при действието на СК от 1986 г. /отм./, съдилищата, позовавайки се на специалния ЗЗДт и на правото си да определят и други „подходящи“ мерки във връзка с режима на лични отношения на дете с родител след развод или при определяне на местоживеене, постановяват, когато са намирали за необходимо за защита интереса на детето, осъществяването на личните отношения да се извършва в присъствие на социален работник или друго подходящо лице, определено със съдействието на ДСП. Тази практика намери своето логично продължение и при действието на СК от 2009 г.