Dictum – Pro Bono – 11 декември 2024 г.

Връчването на призовки и съобщения, извършено по реда на чл. 51, ал. 1, изречение второ и трето ГПК, на всяко лице, което работи или сътрудничи на адвоката е редовно, ако надлежно е удостоверено от длъжностното лице – връчител. Съобщението до адвокат на страна по делото, което е връчено при условията на чл. 51, ал. 1, изречение второ ГПК, с материална доказателствена сила засвидетелства, че връчителят е извършил проверка и се е убедил, че са налице законовите условия съобщението да получи лице, различно от адвоката – намерил е лицето в адвокатската кантора и се е убедил, че то работи или сътрудничи на адвоката. Съобщението до адвоката на страната може да получи всяко лице, което връчителят е намерил в адвокатската кантора и се е убедил, че то работи или сътрудничи на адвоката. Законът не сочи конкретен източник на отношенията на работа и сътрудничество – трудов или граждански договор, адвокатско съдружие или адвокатско дружество. Удостоверяването, което извършва връчителят е фактическо и се изгражда въз основа на непосредствени впечатления на длъжностното лице, като тези впечатления не следва да са основани на други критерии – естеството на вписвания в регистъра към Закона за адвокатурата, наличието или липсата на съдружие по смисъла на този закон, или наличието на друго правоотношение между процесуалния представител, посочен като съдебен адрес, и лицето, намерено на същия адрес на адвокатската кантора, приело съобщението. Връчената призовка, съответно съобщение представлява официален удостоверителен документ, поради което при твърдение, че лицето, получило съобщението като служител на процесуалния представител на страната на адреса, посочен в адвокатското пълномощно не е служител, не работи, нито сътрудничи на адвоката,, доказателствената тежест за установяване на тези обстоятелства е за страната, която се ползва от тях.

Съгласно постоянната практика на Съда на Европейския съюз, правото на данъчнозадължените лица да приспаднат от ДДС, на който са лица платци, дължимия или платения ДДС за закупени от тях стоки или получени от тях услуги, използвани за целите на техните облагаеми доставки, представлява основен принцип на общата система на ДДС. Предвиденото в чл. 167 и сл. от директивата право на приспадане е неразделна част от механизма на ДДС и по принцип не може да бъде ограничавано, когато материалноправните и формалните изисквания или условия, от които това право зависи са изпълнени от желаещите да го упражнят данъчнозадължени лица. Правото на приспадане на ДДС, обаче зависи от изпълнението както на материалноправни, така и на формални изисквания или условия. Материалноправните изисквания или условия, за възникването на това право са изброени в чл. 168 от директивата. За да може съответното лице да се ползва от посоченото право е необходимо от една страна то да е данъчнозадължено по смисъла на директивата, и от друга страна стоките или услугите, за които иска да му се признае правото на приспадане на ДДС впоследствие да се използват от данъчнозадълженото лице за нуждите на облагаемите сделки, които то е сключило, и както се уточнява в б. а на чл. 168, стоките или услугите да са му били доставени от друго данъчнозадължено лице. Освен това съгласно чл. 167 от директивата правото на приспадане възниква по времето, когато подлежащият на приспадане данък стане изискуем, а съгласно чл. 63 от директивата този данък става изискуем, когато стоките или услугите са доставени. От това следва, че правото на приспадане по принцип зависи от доказването на действителното извършване на сделката. Така, ако доставката на стоки или услуги не е действително извършена, не може да възникне право на приспадане.

Тежестта на доказване пада върху данъчнозадълженото лице, което трябва да представи обективни доказателства, че стоките или услугите действително са му били доставени от друго данъчнозадължено лице за целите на подлежащи на облагане с ДДС негови сделки, по отношение на които то действително е платило ДДС.