Dictum – Pro Bono – 2 декември 2024 г.

Касационната инстанция е съд по правото, а не и по фактите. Поради това и необосноваността не е касационно основание. Всеизвестно е, че вътрешното убеждение на решаващия съд не може да бъде контролирано, ако не е допусната грешка при неговото формиране, тъй като съдът е суверенен при решаване на въпроса за пълнотата и достоверността на доказателствените източници при изграждане на фактическите си изводи. Единствено процесът на формиране на вътрешното убеждение подлежи на проверка, защото същото всякога трябва да е основано на закона и доказателствата по делото и именно този въпрос – дали е основано на тях – може и следва да бъде установен. Дали изводите на решаващия съд почиват на съвкупна преценка на доказателствените материали, дали последните са оценени поотделно, в логическата им връзка и съобразно действителното им съдържание, без изопачаване, и дали при противоречия между тях е мотивирано кои доказателствени материали се кредитират и кои не, подлежи на проверка. Така е, защото нарушаването на тези правила представлява нарушение на изискванията на чл. 13 и чл. 14 НПК и ограничава правото на подсъдимия да бъде признат за виновен и осъден само ако обвинението е доказано в съответствие с изискването по чл. 303 НПК. В съответствие със законовите повели на чл. 351, ал. 1 НПК, във вр. с чл. 347, ал. 1 НПК в касационното производство не съществува служебно начало (извън хипотезата на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от категорията на абсолютните). Пределите на касационната проверка, съгласно разпоредбата на чл. 347 НПК, се определят от конкретните оплаквания, отразени в протеста/жалбата. При липса на такива за касационния съд е невъзможно да даде отговор на заявеното декларативно и неподкрепено с конкретни данни оплакване. Това важи особено стриктно, когато иницииращият касационното производство документ произхожда от представител на обвинението и с него се иска влошаване на положението на подсъдимия. Проверявайки само приложението на правото, касационният съд разполага с възможност да оправдае подсъдим само когато приетите от въззивната инстанция факти определят несъставомерност на деянието като престъпно. Както е посочено в началото, касационната инстанция не действа като трета редовна по фактите и не разполага с правомощие да преобсъжда доказателствата и да приема нови фактически положения (извън хипотезата на чл. 354, ал. 5, изр. 2. НПК). Срокът по чл. 81, ал. 3 НК, препраща към разпоредбата на чл. 80 НК, в която са уредени давностните срокове, изключващи наказателното преследване. Известно е, че продължителността на давностния срок е детерминирана от правната квалификация на деянието, респективно – предвидената за същото санкция. Другият значим момент касае началото на давностния срок, което безспорно съвпада с довършване на престъплението. При зачитане на тези положения в конкретния случай се обосновава, че абсолютният давностен срок за престъплението по чл. 321, ал. 3, т. 2 НК, в чието извършване са обвинени всички подсъдими по делото, е петнадесет години. Така е, защото предвидената санкция е от три до десет години, съответно давностният срок, изключващ наказателно преследване, е десет години (по чл. 80, ал. 1, т. 3 НК), а увеличен с една втора съобразно правилото на чл. 81, ал. 3 НК възлиза на петнадесет.