Dictum – Pro Bono – 19 ноември 2024 г.

Законодателят е регламентирал случаите на преустановяване на договорната връзка между страните по сключен валидно договор в хипотеза на развалянето му, свързано с неизпълнението на поетите с договора задължения, както и на погасяване на облигационното отношение. Извън това остават хипотезите, при които преустановяването на договорната връзка не е свързано с развалянето на договора, а с други причини, при които въпросът с изпълнението или неизпълнението на договорните задължения не се поставя, а страните решават отношенията им във връзка с договора да приключат. За тези случаи липсва изрична правна норма, която да урежда такъв фактически състав на прекратяване на договора, чрез упражняване правото на страната едностранно да изяви воля да прекрати облигаторната връзка занапред, по причини стоящи извън изпълнението на договорните задължения. Съобразно правилото на чл. 46, ал. 2 ЗНА за неуредените случаи в закона се прилагат разпоредбите, които се отнасят за подобен род случаи, ако това отговаря на целта на закона. Т. е. следва да се търси сходство по главните белези на правопроизводящите юридически факти. Тази призната от теорията и практиката дефинитивност на прилагане на закона по аналогия е относима и към настоящия случай, като правна техника за попълване на създадената празнота, която изисква разрешаване на въпроси, свързани с начина, по който следва да се процедира, респективно правилата, на които следва да се подчинят действията на страните за да бъдат в съответствие с изискването на закона, с неговата цел и смисъл. В тази връзка обосноваването на приложението на чл. 13 ЗЗД към прекратяване на договора се извежда от това, че е приложима норма в закон, уреждащ договорното право, който е предназначен в общите си правила да регулира сключването, съществуването и прекратяването на договорната връзка между страните. Сходството на случаите при сключване и прекратяване на договора се изразява чрез сходните елементи на фактическите състави, а именно- предложение и приемане на предложението, изведено от необходимостта да има съгласие, както при сключване на договора, така и при неговото прекратяване. Основание за такъв извод се извежда от чл. 20а ЗЗД, регламентиращ изрично, че създаването и прекратяването на договорната връзка се осъществява само по волята на страните, респективно при предвидените от закона случаи. Така чл. 13 ЗЗД определя правното значение на волеизявленията на страните, тяхната неотменимост и правни последици. Извод за така приложената аналогия на закона, макар и косвено може да се изведе и от чл. 44 ЗЗД, относим към едностранните сделки, спрямо волеизявленията, на които отново се прилагат общите правила за договорите. Т. е. налице е подобен законодателен похват, по отношение на определени правни действия, свързани с възникване, протичане, изменение и прекратяване на една договорна връзка. Това дава основание да се направи извод, че както сключване на договора, така и негово изменение и прекратяване се основават на едни и същи общи правила. Волеизявлението като юридически факт, относим към договорите може да се дефинира като изявяване на воля, обективирана, чрез външен израз и насочена към създаване, изменение или прекратяване на договорната връзка. Изявената външно, отправена към друг воля винаги цели определен правен резултат, поради което и поражда правни последици. С оглед това и правилото на чл. 13, ал. 2 ЗЗД установява невъзможност за оттегляне на това изявление, след като то е прието и е породило своите правни последици. С оглед гореизложеното това правило е приложимо и към упражняване на потестативното право за прекратяване на договорната връзка, а това е и право на всяка страна по договора. Няма съмнение, че това правило е приложимо и към предизвестието за прекратяване, като израз на правото страната да договори такава правна възможност и да я упражни.