Dictum – Pro Bono – 12 ноември 2024 г.

Нормата на чл. 93, т. 8 НК изисква да се установи степен на обществена опасност на деянието и дееца, която е не само повишена, а е „изключително висока". Не е достатъчно да се констатира, че случаят е тежък, според закона е необходимо да е „особено“ тежък. По принцип по-голямата тежест на вредните последици и наличието на данни за по-висока степен на обществена опасност на деянието и дееца, съгласно разпоредбата на чл. 54 НК, са основание за налагане на по-тежко наказание. Само когато има драстично натрупване на отегчаващи обстоятелства и ясно изразено надхвърляне на характеристиките на деянията от съответния вид, съчетано с подчертано негативни белези на извършителя, следва да се премине към по-тежката квалификация „особено тежък случай“. Не може да бъде ценено във вреда на подсъдимия на обстоятелството, че нарушението на чл. 38, ал. 4 ЗДвП е умишлено. Вярно е, че формата на вина, определена според отношението на извършителя към настъпилия вредоносен резултат, при която деянието е съставомерно по чл. 343 НК, винаги е „непредпазливост“, докато самото нарушение на правилата за движение може да е умишлено или непредпазливо. Доколкото обаче то представлява елемент от обективния състав на престъплението, съдът следва да съблюдава правилото на чл. 56 НК. По изключение е допустимо съставомерни обстоятелства да бъдат съобразявани при индивидуализацията на наказанието, но тази възможност е налице, само когато заради особености на признака в количествено или качествено отношение, осъщественото престъпление е значително по-леко или по-тежко от типичните за този състав. Съзнателното нарушение на правилата за движение, изразяващо се в предприемане на забранена маневра на неправилно преценено от водача като безопасно място, не е необичайно, а по-скоро характерно проявление на изпълнителното деяние по чл. 343 НК.